„Дисекция на спомените“ – това е мотото на изложбата на Кирил Чолаков в столичната галерия „Стубел“. Ядрото на експозицията се формира от два основни тематични цикъла. Първият, озаглавен „Къща отвъд света“, е организиран около едно широкоформатно пано, съставено на монтажен принцип. То обхваща няколко учленени помежду си композиции, подредени хоризонтално на три нива, изпълнени с акрил и молив върху хартия. В образното русло на един „мек“ поетичен сюрреализъм, в насечена сложна ритмика се редуват различни мотиви – щъркели, дървета, стари телеграфни стълбове, шейни. Свеждането на общия ефект до доминирането на сивата тоналност и проектирането на изображенията върху листовете посредством контрастите на черно-бялото придават на силуетите изявена пластическа острота. Заедно с това като едни затворени в себе си „монади“ те са обвити от специфична атмосфера, при която пустотата на средата и потъването на хоризонта в някакво неопределено пространствено „сфумато“

усилват енигматиката и меланхолията на въздействието.

Текстове, които съпровождат някои от творбите, се наслагват в общата структура на отделните листове, изграждайки своего рода вербално-визуален „палимпсест“.

Вторият цикъл, озаглавен „Нежната спирала“, включващ творби, изпълнени с акрил върху платно, е подхранен, така да се каже, от допира на автора със старите снимки. Тук търсената аскетика и редукцията на възможната външна привлекателност и атрактивност на образа е проведена още по-последователно. Фигурите и абстрактните петна и форми, които маркират следите на времето, са вплетени в общата пластическа тъкан на отделните картини. Патината, своеобразната „пелена“, която обвива изображенията, когато художникът се връща назад, извайват пред очите ни човешки фигури, които сякаш плуват в своеобразни имагинерни пространства, в някаква извънвременна no man’s land. Образите като че ли блуждаят в съзнанието и потъват в глъбините на подсъзнанието, за да изплуват отново актуализирани в картината. Виждаме малкото момче, снимано с Дядо Мраз (а не Дядо Коледа!), пластически транспонации на овехтели от времето снимки от стари семейни албуми, грейналите и усмихнати лица на приятелите от детството, кадри от едновремешните пионерски лагери. Как да не си спомним за „Camera lucida“ на Ролан Барт, за прословутия Spectrum, онзи референт, един вид заместител, излъченият от предмета ейдолон и за не по-малко показателния Punctum – убежището, петънцето, прореза, през който се отключва потокът на съзнанието.

Кирил Чолаков разработва по същество една своеобразна археология на паметта. Изплитането, изтъкаването на текста/образа, това специфично „плетение словес“ е един от персоналните белези на част от неговата изобразителна стилистика.

Така

„дисекцията на спомените“ прераства неусетно в дисекция на личността,

в търсене на идентичността – проблем, който не е подминал нито един сериозен автор. Художникът очевидно си задава ред въпроси. Къде и кога следва да бъде търсена и формулирана тази идентичност? В детството? Сега? Тук, в чужбина?

Да припомним, че от началото на века той живее и работи в Италия. Акиле Бонито Олива беше казал някога, че съвременният художник в много случаи е номад. Кирил Чолаков не е номад, а по-скоро автор, някак си „разполовен“ между България и Италия. Подобни съдбовни проекции на личния живот не водят обаче до нарцисизъм, не трупат актив за конструирането на някаква индивидуална митология, така съблазнителна за редица художници днес. За разлика от мнозина други, които не са чужди на ексхибиционизма и които създават опусите си под властния напор на хипертрофираното си его, Кирил Чолаков е фин, културен и достатъчно дистанциран от себе си художник. Неговите пластически търсения и открития въздигат опусите му до равнището на екзистенциалната общочовешка проблематика. Като цяло можем да кажем, че е налице своеобразна изследователска програма в сферата на визуалната антропология, имаща отношение към теми, области и проблеми, далеч надмогващи тесните граници на Аза.

Нека най-накрая отбележим и това, че галерия „Стубел“ е разположена в квартала, където Кирил е израснал като дете. В този смисъл изложбата „Дисекция на спомените“ може простичко да се интерпретира и като израз на един вид носталгия и на своеобразно, може би малко неочаквано връщане към себе си „на попрището жизнено в средата“.

Чавдар Попов