22 октомври – 12 ноември 2020
Изложбени зали „Рафаел Михайлов“, Велико Търново

Така е озаглавил юбилейната си изложба великотърновският художник Владимир Аврамов.
„Само веднъж се става на петдесет!“ – отбеляза той пред своите студенти, колеги, приятели и многобройни почитатели, присъствали на събитието. И аз бях сред поканените и имах честта по молба на автора да открия тази впечатляваща експозиция, събрана в пространствата на Изложбени зали „Рафаел Михайлов“ в старопрестолния град.

С поглед напред, шофирайки към Търново, си мислех за пътя като изминаване на определено разстояние от една точка до друга, но и като хронология и преминаване през времето. Естествено, за безпрепятственото управление на автомобила се изисква да поглеждаме често и в огледалата назад, а и леко встрани. Замислих се и за това, че всъщност пътят е едновременно и приближаване, и отдалечаване…
Към какво през тези пет десетилетия се е приближил Владо Аврамов и от какво се е отдалечил? Дали ще получим отговор на този въпрос, когато разгледаме изложбата? Не знам защо, но взирайки се в творбите му, удивен от лекотата на изпълнението им, на артистичния жест, се сетих за едно есе, което скоро бях прочел, заинтригуван от заглавието му и имената в съдържанието му.
„В живописта запазваме прекалено много от навиците си, никога не се разделяме с достатъчно от тях, а Бекет сякаш с толкова много навици се е разделил, че от тях не е останало нищо и че в крайна сметка това нищо звучи кухо.“ Милан Кундера ни припомня думи на Франсис Бейкън, посвещавайки му есе, наречено „Бруталният жест на художника…“. В него се прави паралел между живописта на Бейкън и театрално-литературния абсурдизъм на Бекет, независимо от желанието на живописеца да се разграничи от подобни сравнения. За Кундера е ясно: „Когато един творец говори за друг, той винаги говори (по заобиколен път) за себе си… Въпросът е какво иска да ни каже за себе си Бейкън, говорейки за Бекет?

Че не иска да бъде класифициран. Че иска да предпази творчеството си от клишетата.
Освен това: че не е съгласен с догматиците на модернизма, които поставят бариера между традицията и модерното изкуство...
И още: че не желае прекалено да систематизира идеите си за изкуството, тъй като се опасява, че това би превърнало изкуството му в опростенческо послание…“ Резонни опасения във втората половина на миналия век, която по думите на Кундера е „замърсена от шумна и непрозрачна теоретическа логорея, която пречи на творчеството да влезе в пряк контакт, немедиатизиран, неразтълкуван, с този, за когото е предназначено (който го чете, който го слуша)“

Далеч съм от мисълта да сравнявам Владо Аврамов с Бейкън или с абсурда на Бекет. И то не заради някакви комплекси, а поради това, че са твърде различни посоките на търсене, естеството на неговата живопис и творческите качествени резултати. Примерът „Бейкън – Бекет“ на Кундера ми послужи като отправна точка в намерението ми да докосна темата за мястото на живописта в съвременното изкуство. И може би защото ще ми бъде трудно да намеря най-точните думи за творчеството на Владо Аврамов, ще се позова на убеждението си, че благодарение на художници като него живописта е (и навярно винаги ще бъде) едно от най-популярните и силно въздействащи визуални изкуства, а днес в общата идея за съвременно тя заема авторитетното си място в широкия спектър на актуалните арт форми.

Дори и да бях изкуствовед, едва ли щях да се впусна в обяснения и тълкувания на платната му.

Един опит за превод на неговата живопис в слово – освен ако не е поезия – излишно би отклонил вниманието ни от нейното автентично присъствие,

би замъглил фокуса на присъщата ù непосредственост. А както казва Искра Траянова: „Живописта е визуална философия. Тя е особен вид език, или по-точно един друг начин на проговаряне.“
Самият Владо неведнъж е изразявал нежелание да обяснява живописта си: „Не бих искал да разказвам картините си… Те са един вид релакс от църковната конфигурация и канони. В тях съм се развихрил, това е абсолютен контрапункт на нормата. Работите ми са живописни експерименти, които не са подчинени на някаква илюстративност… Те наистина са оголеният нерв на художника. Това е моето сърце, моята емоция. Бих искал да ви направя съпричастни към това, което съм изпитвал, докато съм творил.“
Ясно е, че пълноценното преживяване при възприемането на изобразителното изкуство е невъзможно през тесния процеп на вратата, която думите за него само леко открехват. Ако притежаваме способността да гледаме и възприемаме директно, без да търсим обяснение, без то да ни е необходимо, вероятно ще успеем да отворим широко входа към полета на по-непосредствени, дълбоки и проникновени съпреживявания. В този смисъл изглежда, че сякаш музиката е най-близо до идеята за абстрактно изкуство… Да, но абстрактното е понятие, което (струва ми се) е много по-тясно свързано с визуалните изкуства и именно с живописта. Светлината и цветовете са единствените видими неща, които могат да бъдат „разбрани“ само със зрителното сетиво. Незрящият би могъл да добие относителна представа за форма при докосването ù, но не и усещането за светлина и цвят, които една живопис може да генерира. А това е основното и най-важното, с което може да се очаква, че една картина е способна да въздейства. Но и не само…
Много харесах думите на Елена Попова, които прочетох в текст, публикуван в анонса на изложбата: „Изкуството не се обяснява. Художникът – може. Понякога, частично. Защо работи в такава техника, в такива формати, защо точно този колорит, фактура, тези форми, защо това, а не онова... Сякаш е било въпрос на избор – но не е. Било е импулс, непреодолим и повторяем във времето, неповторим като пръстов отпечатък. Ако познаваме човека – частично, разбира се, – добре би било да забравим това, стоейки пред картините.“
В картините на Владимир Аврамов има образи, вплетени в някакви загадъчни сюжетни нишки, има разказ, уловени са отделни мигове от нещо, което се случва. Звучни са като стихове. Всеки може да открие нещо свое, да улови невидими на пръв поглед изображения, послания, истории… И тук ми идват наум думите на Морис Дьони: „Не забравяйте, че преди да бъде боен кон, гола жена или някаква случка, една картина е по същество равна повърхност, покрита с бои в определен порядък.“ Още през 1920 Малевич заявява: „Живописта отдавна е изживяла времето си и самият художник е предразсъдък от миналото.“ И други са предричали или са обявявали края на живописта, но днес, сто години по-късно, живописта, както виждаме и в изложбата на Владо Аврамов, е все още жива и ни вълнува.
Колкото и относително кратък да е един живот, осъзнаването му в някаква по-зряла възраст е свързано и с поглед назад и леко встрани, с въпроси, отправени към търсенето и намирането на смисъла. Смисъл на един нелек път (макар и свободно избран), преодоляващ препятствия и превъзмогващ несретата на материалния, консуматорски, информационно пренаситен, цивилизационно полудял съвременен свят. Изобразителното изкуство не е за всеки! Това е твърдение без патос и превзетост. Малцина са избраниците. Избрани са и тези, които обичат живописта. Тя не е за всеки и не е лесна, макар понякога да ни изглежда такава. Особено сега, поглеждайки назад и леко встрани, преди утре, когато отново с взор напред към новите платна и с „пълен напред!“ Аврамов ще намери попътния вятър за още ПЕТДЕСЕТ!