Галерия на СБХ
6 – 30 юни 2018

Това не е първата изложба на Красимира Михайлова, която откривам. Но въпреки това новите картини ме изненадват. Уж в тях откривам познатите стилови похвати, но те звучат неочаквано свежо и завладяващо. И пак оставаме учудени от неизчерпаемата енергия на художничката, която се излива в многобройните платна. Именно тя не я оставя пасивна и равнодушна към природния мотив, именно тя преработва впечатлението в емоционален императив. Богатата чувствителност на Краси има нужда от постоянна изява в стихове и картини.

И като поет, и като живописец Красимира Михайлова търси диалог със себе си. Това е предимството на твореца – той може да материализира душевния си свят в думи или образи и по този начин да го сподели с другите. В живописта на Краси светът се изменя съобразно с настроението. Той може да е земята от геологическа ера: сякаш планините са току-що нагънати от мощни тектонични процеси, а животът още липсва. Той може да бъде и свят, в който времената се срещат: облаците над манастира са не толкова атмосферни явления, колкото нахлуващи в пространството епохи. Той може да бъде емоционалният свят на лириката: богатите тонови гами на потънали в себе си пейзажи. Той може да бъде и утопичният свят на романтиката: леко стилизирани природни форми, изплуващи от атмосферата на призрачен колорит. Но той може да бъде и амалгама от цветни, почти агресивни изблици. Човекът рядко се появява в платната на художничката, макар че тя е добра портретистка. И въпреки това те са винаги стоплени от човешкото присъствие, това на самата авторка, което прави от пейзажите картини.

В платната на Красимира Михайлова правата линия липсва. Всичко се извива, завърта, движи. И тази

динамика на линията и мазката предава самия процес на раждането на картинния образ.

Дори в урбанистичните пейзажи (цикълът „Санторини“) архитектурните форми се смекчават, улиците и стълбите лениво криволичат. Като че ли времето тече забавено и се измерва не с часове и дни, а с епохи.

Не прякото отражение, а ставането на света интересува художничката. Понякога това раждане е трудно – фактурата осезателно издава борбата с материалността на природните обекти. Друг път образът сякаш се изпява, в трети тип картини реалността се разтопява в експресивни, почти сурови цветове. Тези платна карат зрителя да почувства, да изживее процеса на създаване на картината, а оттук – и да се приобщи към съответното настроение. Може би поради това юбилейната изложба е наречена „Привличане“?