5 – 27 февруари 2021
зала „Райко Алексиев“ – СБХ, София
Имах изключителната възможност да наблюдавам самостоятелния живот на тази изложба – включително реденето и свалянето. Първо като пристрастен зрител и второ – през обектива на камерата. Да се снима филм за неуморимата Моника Попова е уморително начинание и вълнуващо приключение. Чрез филма изложбата ще остане във времето.
Преди да попадна във вакуумната камера на експозицията, побрала програмни произведения от началото на артистичния път на авторката до днес, живеех с убеждението, че познавам творчеството ù – ярко и запомнящо се. Оказа се, че съм виждала само отделни части от пеперудата. Във „Вакуум“ частите се събраха и тя полетя с цялото си великолепие, енергия и размах. Галактическа пеперуда, която може да размества вселени, споделяйки чувства от целия спектър – от любовта и раждането до максималната степен на болката и смъртта.
В утробата на залата постоянно има разнородна публика независимо от пандемията. Сякаш вакуумът засмуква минувачите по „Раковска“ и ги държи (за)пленени в залата. И като в онзи училищен опит в час по физика с оловното топче и перушинката, във вакуума на изложбата, свободни от гравитацията на ежедневието, зрителите плуват и танцуват с респектиращите монументални опуси по стените, с тежките керамики, изникнали от земята, и с лекокрилите светли рисунки. Парадоксално е, но огромните платна съвсем не стесняват, напротив – разширяват пространството със своята ажурност, лекота и ритъм. Моника обича тази зала и залата я обича. Преди време тук тя показа инсталацията „Сито“. Част от бродираните сита присъстват и сега. Интересно е да видиш как точно работи ситото на автора, когато трябва да избере от толкова много творби онези, които най-добре ще представят развитието му във времето. Форматът на изложбата е ретроспективен, но подходът е концептуален – премислен.
В преддверието е предисторията – началото с първите участия, първите проекти. Тук се появяват и първите формални субстанции, от които след сцеплението им ще се роди емблематичният стил на художничката. В голямата зала, по стените са аранжирани части от големите ù проекти. Между тях на рояци са накацали малките ювелирни рисунки, затворени в стъкла, за да не излетят. На пода са керамиките – представителна извадка. Открояват се черните „Шити“ и инсталацията „Сърца“. Цялата Моника Попова е тук. Най-удивителното качество на артистичните ù проявления независимо от големината, формата и материала е тяхната универсалност на въздействие. Изключително лични с теми и сюжети „директно от живота“, тези пластични откровения докосват и очароват всички – от детето до философа. Докосват нежно, но поразяват дълбинно.
Най-въздействащият агент е директното и честно рисуване, така характерно за художничката.
Рисунката е изразното средство, което определя посоката, същността и универсалността на творчеството ù. Свободни от преднамерена претенциозност, творбите на Моника Попова не дистанцират, а напротив – привличат и омагьосват зрителя.
Вкарват го в играта. Въпреки че авторката сравнително бързо намира своя личен печат в изкуството, не се оставя на рутината и не спира да се учи от опита – своя и на другите. Тази изложба показва търсенията и влиянията, както и нейното изумително умение да персонифицира целия поток от информация, въздействия и случайности и да го влее в мощната река на творчеството си. От детската рисунка се учи да е свободна, открита и ведра дори когато е тъжна. От йероглифите – да синтезира смисъл и енергия в графични образи. От керамиката – да мисли в цялост. От съвременното изкуство – да представя идеи. От уличното изкуство на графитите – да бъде категорична, грапава и ударна. От комикса – да разказва истории с продължение. Един много особен наратив – симбиоза от знаци и разкази, от традиции и съвременност, от култура и субкултура и „случвания тук и сега“. Историите биват външни и вътрешни. Всеки експонат си има свой локален свят, свой разказ, свое основание и същевременно е неделима част от лабиринта, по който се движи голямата история. Личната митология на художничката смело стъпва върху задълбоченото познаване на древноегипетската култура, върху любопитството ù към всички световни митологии и страстното ù участие в мистериите на живота – любов, майчинство, смърт.
Авторското присъствие на Моника Попова в културния контекст е остро характерно и запомнящо се, защото стърчи самотно, встрани от дефинициите. Не се побира в рафт, нито в секция. Неприложимо е да се определи и по признак на материала. Завършила е керамика, но не е точно керамик, или по-скоро не е само керамик, въпреки че вече има своя школа като създател на ателие по керамика в НБУ. Не покрива и представата за живописец, който рисува картини на статив, защото тя работи своите платна на пода – на колене пред изкуството. Не е график, въпреки че владее графичната рисунка. Не е текстилец, макар че шие. Не е и скулптор, въпреки че борави с триизмерната форма в пространството и плоскостта.
Тя прави инсталации и така се оказва най-близо до формулировката „автор на съвременно изкуство“, но не принадлежи към никой от кръговете, които се борят за този парцел в изкуството. И сам авторът е автор. Самата Моника Попова определя себе си с една дума – рисувач.
Наистина не е важно как ще назовем творбите ù – дали са монументални рисунки, или пък влизат в разширенията на живописта. По-важното е, че въздействат по своя си специален начин. Тяхното дълбинно въздействие се дължи на мощната, почти ритуално овладяна композиция, особено в последните ù работи. Авторката, толкова спонтанна по природа, не е експресионист, защото подобно на диригент на оратория умее да се отстрани достатъчно от първичната съзидателна емоция и съвсем рационално и дисциплинирано да организира компонентите на творбата, до последната ù нота. Включвайки понякога и „случайния поход на един охлюв, оставил следа върху платното“, тя вещо завихря и контролирано ускорява емоционалната енергия, докато изкристализират идеите – четливи и ясни като йероглифи.
Изложбата „Вакуум“ ни дава възможност да проследим този вълнуващ процес през времето. Как визуалните идеи се наслагват, сливат и се превръщат в метод. Как изграждат цялостния пластичен и философски строй – Модусът Моника. „След изложбата всичкото това отива в склада. Завинаги! Ще нарисувам нови!“
М. Л.
