27 февруари – 27 март 2019
Aeterna Art Gallery, Пловдив

Какъв феномен е мистичното? Защо ни вълнува във всяка възраст дори при привидно тривиални гледки или ситуации? Как ни преобразява от делови в чувствителни и развълнувани създания? Кога се проявява и къде е скрито?

Мистичното е тук и навсякъде, сега и винаги, стига да се намери някой, който да ни отвори очите за него.
То е магията на тишината, музиката на вятъра, линията на хоризонта, времето. То е мигът, в който заставаш пред картината и разбираш, че необяснимо защо тя и ти тръпнете във вълшебен резонанс. Усещането понякога е малко плашещо, особено за новака. Но връзката е създадена и споделена. И се нарича любов. А в любовта винаги има нещо мистично.

Таню Митев рисува с любов и от любов. Учи ни да слушаме тишината. Да отваряме себе си към единението с Бога и неговото творение. Самият той е тих и съзерцателен човек, не бърза, не драматизира показно, не крещи за внимание. И картините му са обобщени, немногословни и сякаш малко недоизказани. Те дават възможност на зрителя да проникне сам в тайнствената им атмосфера и образно казано, да довърши изречението, да допише загатнатата история.

Превърнал е пейзажа в знак. Всяка картина носи свой уникален образ, житейски път, съдба. Крайно лаконични и пестеливи, творбите му поразяват с философското внушение за земното и небесното като неразривно единство на духа и материята. Терените в тези пейзажи са мощни, ярки и майсторски пластично структурирани. Понякога са вълнисти и огнени, сгърчени от конвулсии, сякаш са от още неизстиналата лава в момента на Сътворението. Друг път разгадаваме в тях обекти или артефакти, погребани в бездната на времето. Това е тя, земята ни – хълмове с антропоморфни форми като на полегнала да си поеме дъх родилка, угари, в които мрачни сенки се редуват с пламтящи багри. В някои от пейзажите се извисяват източените силуети на дървета, които рамкират пейзаж в пейзажа или образуват черковен свод, а дори и цяла колонада, устремена към небето като в готическа катедрала.
Над всичко е кадифената мекота на небето, покой и смирение. Хоризонтът е ясно обозначен като отправна точка на разсъмването и послание за надежда. Светло и чисто като дихание е това небе в повечето творби. Но ако има облак, той не просто изобразява атмосферно явление, а носи категоричността на пришествие, на знамение. В тези пейзажи няма човешко присъствие, зрителят е насаме с Вселената, необходимо и достатъчно условие за докосване до вечните неща.

Макар и съвременен като изказ, Таню Митев е в основата си класически жанров художник и жанровото разнообразие в картините му далеч не се изчерпва с пейзажа. В годините той е създал и създава цяла поредица от композиции, свързани с жената, цели групи българки, чиито силуети са подчинени на специфична, неравноделна музикална ритмика, като ноти в гигантска партитура. Някои търсят опора една в друга, слети в своеобразния трагизъм на общата ни българска орисия. Други леко се полюшват от вятъра или в синхрон с мелодията на песента. Вероятно вече я чувате.
Момите са изправили снага като антични кариатиди, с ръце отпред – да защитят утробата. Напълно условни, изградени от светлина и сянка, понякога изплуващи от геометрична абстрактност. Лицето на всяка сияе като луна в мрака – лица на светици от икони с огромни скръбни очи.
Всъщност темата за вярата е развита в друг цикъл творби. Това са картини икони. Различни интерпретации на света Богородица с младенеца, препратки към ренесансови мадони. Вечната тема за борбата между доброто и злото и свети Георги. Като кулминация – разпятието. Самотният Спасител на кръста. Набедрената му препаска е снежнобяла, а бялото е символ на невинността още от ранното християнство. Обкръжен е само от жени, чиито ореоли се сливат с фона, ален като Геена огнена. Всеки с кръста си, казваме днес, но от тази творба не струи скръб, отчаяние и примирение, а необозрим по силата си заряд, вещаещ Възкресението, което в този миг никой още и не подозира.

Натюрмортът, този недооценяван незаслужено жанр, също присъства в творчеството на Таню Митев. Той доразвива присъщата за жанра магнетична мистика и дори допуска повече разказ от обичайното за него. Подрежда в съвършена симетрия цветя и плодове, също като в алафрангите на старите пловдивски къщи. Или предлага на зрителя необичаен поглед отгоре, при който плодовете витаят по собствени орбити като слънца и планети в безкрая. Очаквано, основен персонаж в тези натюрморти е ябълката, извечният символ на изкушението и греха, но и на плодоносната връзка на мъжа и жената.
Има много причини да харесваме картините на Таню Митев. Можем да се позовем на живописните им качества, на модерните изразни средства, дори на личните ни жанрови предпочитания. Но това, с което покоряват, невинаги можем да го формулираме, защото е отвъд стандартните аргументи. Загледани в мистичните хоризонти на картините, усещаме българския дух, но и безкрая на Вселената. Задаваме си вечния въпрос за дух и материя, за любовта земна и любовта небесна.

А простичкият отговор се е затаил в деликатната съзерцателност, с която заставаме пред картината и нашият разговор с художника започва.
Честен, одухотворен и безкраен.