28 ноември 2019 – 5 януари 2020
галерия Credo bonum, София
„Меланхолия“ е поредната изложба на Красимир Русев. Чрез нея художникът търси диалог със съвременника и неговото светоусещане. Посланията звучат актуално, задават въпроси за ролята на изкуството в съвременния свят – не толкова като естетическо съзерцание, колкото като повод за размисъл. Меланхолията винаги е вълнувала твореца. Тя е емоционална доминанта в поезията на символистите, позната е и на романтиците, защото е част от онова състояние на духа, с което свързваме същностните страни на човека. Красимир Русев залага на по-различен прочит. На идеята, че меланхолията е част от депресивните състояния, които ни връхлитат. Сред тях е и усещането за тленност. Подходът е оригинален, защото акцентира върху идеята за преходността на материята, превърната в изкуство.
Материята избледнява, разпада се неудържимо.
Посланието кореспондира с идеологията на Марсел Дюшан и разбирането му за битовия предмет като част от изкуството. Както и за ролята на зрителя в енергийното поле между автора и творбата. Едва ли е случайно, че картини от ранното творчество на Дюшан през 1909 г. биват включени в Есенния парижки салон и коментирани от Г. Аполинер в специална статия. Късният Дюшан избира нова идеология, в която традицията се подлага на смела, отрицаваща санкция. Красимир Русев търси свое продължение на проблема за битността на модерното изкуство и присъствието му в ежедневието на съвременника. Нещо повече, той излиза извън рамките на обичайната представа за единствено възможния път на общуване между картината и човека – визуалният. Оказва се, че това става и по друг начин, чрез други сетива: тактилно, чрез докосване. Затова в последните му изложби присъства брайловото писмо. И това е начин да се противопоставиш на агресията. Част от изложбата е счупен класически портрет, символ на атакуваната материалност.
Красимир Русев / от изложбата
Оформя се идеята за физическата агресия, рушаща предмета-изкуство. Накратко, изображението е утопия, визуална измама, но и нова, илюзорна реалност. Голямоформатната картина, наречена „Адам и Ева“, подкрепя това разбиране чрез размиващите се образи, цветове, композиция. Остават силуетът, петното, фрагментът. Ето начин да се говори за случващото се в света на техническата революция, на иновациите, които модулират системата.
Реалното се заменя с иконографското, изображението се превръща в знак.
Нещо повече, свидетели сме на своеобразно „огъване“ на полиграфското изкуство и битността на класиката. Класическият образ потъва в мъглата на репродуцирането. Стига се до загубата на автентичност. Технологиите предлагат примамливата възможност за тиражиране/умножаване на образеца. Уникалното губи битката с популярното. Удобството на „превода“ е в услуга на мултиплицирането. Езиците на класическото и уникалното губят смисъл, разграждат се и изчезват сред вавилонията на модерното. Превръщат се в удобна вещ, скрита зад етикета изкуство. В опитите си да опознава и познава съвременният човек забравя за началото. Знакът, реминисценцията, полуразмито изображение са достатъчно условие за афиширането на културна памет. Памет за нещо, което не разбираме и не можем да си позволим, защото времето и собственото ни съзнание поставят непреодолими прегради – между тук и сега, някога и там.
