Последната изложба на Бисера Вълева в галерия „София прес“ през декември 2017 – януари 2018 г. постави

пластичния образ в една непривична среда, тази на думите.

Сред платната и акварелните листове бяха експонирани страници с текст. Не, картините не бяха илюстрации, както би могло да се предположи в първия момент. Самата идея за тях се ражда един вид вторично, след случайна среща преди време на художничката с една стихосбирка. На път, когато човек по-често успява да остане насаме със себе си, тя открива в стиховете на Виолета Христова нещо много свое. Неподозирано то остава да гложди и да тревожи, постепенно да вае образи, докато не ги изтласка на повърхността ясни и чисти. „Думи“ – така просто озаглавената експозиция въвежда в намеренията на Бисера Вълева и този път да насочи зрителя през рационално режисираната концепция.

Тук може да се припомни, че тя винаги структурира изложбите си около някаква конкретна идея. Те не са просто подредена селекция от създаденото за определен творчески етап, а имат смислова подплата, която ги организира и тълкува. Подсказва това и техният надслов, както беше в „Късно море“, „Водите... течащите води“, „Следсезон“, „Спящи“ и др. Изложбата този път е опит да надгради вече нещо създадено: образът в известен смисъл вече го има – чрез думите. Но изписаният текст, една вече създадена художествена реалност, предпоставя следващо ниво на интерпретация. Как я случва пластичната форма? Бисера Вълева и тук остава вярна на фигуративното. Образите, изведени в класическа акварелна или маслена техника, участват в свои истории. Всяка композиция е самостойна и завършена. Тя няма нужда от външна подкрепа и все пак, видяна в конфигурация с написания текст, се чете различно. Пейзажен мотив, човешка фигура или отрязък интериор или екстериор влизат в непрекъсваща връзка с идеята на текста. Изградените в думи пространства, изпълнени с усещанията и преживяванията в света на поетесата, кореспондират с пластичните светове на художничката. Не бих казала, че така създадената връзка е превъплъщение на стиха в цвят, така живописните работи биха се принизили до буквалното възприятие за илюстративното. Но чрез скритата нишка, тръгнала от поезията, създават съвършено нова образно-словесна материя. В нея водещи са метафорите: недочаканият сняг, сламената стая, ангелът, които дават посоките на работа за художника.

Диптихите и полиптихът са като сглобени привличащи се и отблъскващи се парчета от пъзел, като думи, които се търсят една друга, за да изградят съвършения изказ. В подобно непрекъснато движение се изграждат образите върху живописната повърхност. Бисера Вълева винаги се е вълнувала от идеята за преливащите се граници, от съзнанието за преходното и мимолетното, и тук отново открива възможност за тълкуване и чрез избора на техника и материал, избирайки ефимерността на деликатната природа на акварела и хартията. В опита да „примири рисунката и думите“, както сама се изразява, художничката преминава през своите новоизградени мостове. Потърсила своите нови истини и проникновения, тя има силата да ги сподели открито.