декември 2018 – януари 2019
галерия „Алма матер“, Софийски университет

Макар и обединени в единна изява, Бисера Вълева и Орлин Дворянов използват възможностите на двете фактически самостоятелни пространства на галерията, за да построят експозициите си на базата

не толкова на търсенето на допирни точки, колкото на контрапункта.

Бисера Вълева се обръща отново към централен за нейното творчество проблем, свързан с изследването на микрокосмоса на интимния свят на човека. Водещи са темите за духовната самота, за невъзможността да разрушим бариерите, за стремежа към свобода на духа. Ядро на експозицията е тетраптихът „Хроника на дните“ (заглавието съдържа алюзия за „Пяна на дните“ на Борис Виан). Наред с „Хроника на дните“ в изложбата са включени и циклите „Затворени врати“ и „Сутрин“, както и серия от три малки като формат пейзажа („Свечеряване“, „Бряг“ и „Следобед“).

Четирите части на тетраптиха „Хроника на дните“ са неразривно свързани и съставляват единна цялостна композиция с ясно изразен ритъм. Централните образи са трите човешки фигури, разположени (капсулирани) в отделни пана, като между втората и третата фигура има своеобразна цезура. Разделянето на човешките образи един от друг би могло да бъде разглеждано като метафора за невъзможността незримите бариери между отделните човешки същества да бъдат премахнати. Но макар и разделени, фигурите са свързани от тънка нишка и това е деликатната цъфнала клонка, която преодолява границите между отделните пана. А там, където човекът отсъства, присъстват птиците и клетката – често използвани от художничката образи, в които символният подтекст за стремежа към свободата на духа е ясно четим. Живописта на Бисера Вълева се отличава с особена ефирност, с мекота при изграждане на формите. Авторката преследва внушението по-скоро за недоизказаност и загатване, отколкото за категорична яснота на изразяването. Въздушността на образите, разсеяната светлина; играта на светлини, сенки и отражения са не денонативи, а конотативни елементи. Пейзажите са метафора на различни състояния, на различни взаимоотношения на човека със света, а зад затворените врати се крият цели вселени.

Що се отнася до експозицията на Орлин Дворянов, когото сме свикнали да виждаме по-често в ролята на концептуален артист, за когото пърформансът и инсталацията са основните полета на изказ, то тук той се представя със серия от дванадесет картини, обединени от може би донякъде ироничния въпрос „Имало ли е живот на Марс?“.

Завършил стенопис в години, в които експериментирането с изобразителния език като че ли беше възможно преди всичко в полето на монументално-декоративната живопис, тук той сякаш се завръща към онези стилистически принципи, които стоят в основата на изграждането му като художник (ще си позволя да цитирам названието на една от работите, включени в изложбата – „Нещата се множат и избуяват и към корена си всяко се завръща“). Заиграва се с геометризирата абстракция и стилизацията, с изследването на фактурите и със сюрреалистичната метаморфоза на обектите. Любопитното е, че и тук може да бъде направен паралел (който обаче може би не е търсен нарочно) с литературен текст, а именно с публикувания през 1950 г. сборник „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. И както в текста на Бредбъри, така и в живописта на Орлин Дворянов става дума за своеобразно визионерство, но с обратен знак, защото Марс всъщност не означава нови хоризонти пред човека. Марс е просто метафора. Всъщност централният проблем е този за човешката природа, за съдбата на човечеството, и то не в някакво имагинерно бъдеще, а тук и сега. Художникът представя „дехуманизиран“ свят; свят, в който следите от живото човешко присъствие почти липсват, но са осезаеми следите от човешката дейност в подчиняването на средата: различни кристални и решетъчни структури; елементи, напомнящи механизми; но и тъмни аморфни форми, които сякаш съдържат примитивна форма на живот. А цветето, поникнало в този пуст свят, само засилва усещането за отсъствие на човешкото. Песимизмът на автора е отразен и в афористичните названия на отделните произведения: „За луната е обичайно да потъне в мрак“, „Водите потекоха, а с тях и надеждите“, „Мнимата заплаха се превръща в реалност“... Орлин Дворянов все пак остава верен на себе си и включва в изложбата и инсталация, в която (вече в пространството) доразвива темата за противопоставянето между геометризираната структура и аморфната форма, между рационалното и стихийното.

Проектът „Хроника на дните“ обединява двама автори, много различни като стил, но свързани от интереса към човека и човешкото. Двете експозиции представят две художествени интерпретации на проблема за съдбата на човека и за неговото място в света.