Изложба в галерия „София прес“
14 – 25 май 2018
Така се случи, че като млад асистент в Художествената академия бях натоварен да рецензирам дипломната работа на Румен Лаптев. Беше запомняща се защита. От една страна, заради „нахалната“ за 1988 демонстрация на свобода (повечето произведения бяха на границата на фигуративността, а някои – откровено абстрактни) и от друга, заради изключителната култура на поднасяне.
Ето цитат от експозето ми тогава: „Той е роден колорист, може с часове да наблюдава обект или състояние на природата, или промените на светлината и после като на шега да нахвърля върху живописната основа въображаемите си видения. Притежава удивителната способност да материализира състояния без сюжетна определеност с артистична изтънченост и художествен вкус.“
По-нататъшното битие на художника потвърди и разви тези мои тогавашни разсъждения. Дори бих казал, че благодарение на вродената си интелигентност и натрупания през годините професионален опит той успя да изгради собствена разпознаваема художествена система.
Живописта на Лаптев е интуитивна и чувствена, тя докосва сетивата деликатно и е привлекателна, без да е красива. Тя може да бъде почувствана само от добре образован и впечатлителен зрител. Тази живопис е особена, елитарна и аристократична. Тя вибрира от меки „пастелни“ тоналности до драматични акценти на черното, бялото, кобалта и кадмиевите жълти и червени.
Лаптев беше странна птица, предимно нощна. Правеше големи творчески паузи, за да възкръсне отново за живописта и за онази публика, която ще се опита да разбере един неординерен и своеобразен художник.
Румен Лаптев / живопис
Така се случи и през май 2008, когато направи изложба в салоните на СБХ. Тази изложба се оказа повод и основание за хабилитирането му като доцент в НБУ, където вече преподаваше. По стечение на обстоятелствата двадесет години по-късно аз отново му бях рецензент. Това ми дава основание да разкажа някои интересни неща, които остават заключени в архивите на Научния съвет. Много интересен е начинът, по който тогава Лаптев поднесе така наречената „Справка за приносите към хабилитационния труд“. Изложението беше под формата на две есета, наречени „Живопис – картина“ и „Живописта – жертва на спасение“.
Още тогава приветствах тази волност, която за пореден път доказа, че само необремененият от графомански и наукообразни скрупули художник може да си позволи това. В първото есе авторът обяснява, че идеята за хабилитацията е въпросната изложба"
– „Проект, замислен за определено пространство и време, който ми даваше възможност на един дъх да споделя иначе категорични, зрели идеи и възгледи“. По-нататък споделя: „Сега, изправен пред предизвикателствата на този конкурс, трябва с „думи за живопис“ да споделя своето „символ-верую“.
А то в изповедалната форма „приноси“ би изглеждало така:
– Не илюстрирам, а създавам символи
– Обичам недоизказаните форми
– Не рисувам предмети, а състояния
– Глух съм за логореята в живописта
– Харесвам знаковата многозначност
– Експресията е по-краткият път за общуване (в света на грамотните) – и по-съдържателният
– Поривът има цвят!
+++
Във второто есе Лаптев споделя:
„Ще използвам случая на глас да изясня проблеми, всъщност делнични“. А те са от нравствен характер в попрището на живописта.
Тук авторът разкрива наистина своето творческо верую. Интелигентно, синтетично и откровено той декларира мястото си в съвременната художествена реалност. За краткост ще цитирам само финала на изложението, но си струва вниманието на любопитния читател: „Случва се често да даваме рамо извън живописните аргументи. Дали вербалната и прочее „подкрепи“ не се превръщат в решаващо съществени?! Съвременното артистично преживяване чрез интегрираните форми на изказ може да е модерно и с идеалите на добрия вкус, но може да си остане, уви, само сприхав репортаж.“
Какво да добавя, освен да премълча съдържателно?!
+++
Не ми е приятно да говоря за Румен в минало време. Виждам откритото му и одухотворено лице, високо чело, бледа кожа, светъл поглед и коси, вързани на опашка. Осанка на обеднял дворянин, дошъл да ни удостои за кратко с благородното си присъствие… Обаятелен и остроумен събеседник, с когото с часове разговаряме за какво ли не – от международното положение, през реколтата от грозде, качествата на руските и недостатъците на китайските бои до спекулациите в съвременното изкуство и конформизма на нашето поколение…
Понякога, предимно нощем, продължавам да разговарям с него за изгубеното време, човешките слабости, надеждата, че има смисъл, и други обикновени неща…
Ивайло Мирчев
