7 ноември – 7 декември 2018
ХГ „Борис Денев“, Велико Търново

Може би единственото по-трудно нещо от това да откриеш „отговорно“ изложба на приятели е... да я откриеш непринудено, сиреч „безотговорно“. И всеки, който знае, че за да си обективен и коректен едновременно в такива случаи трябва да потънеш в клишета, ще ме подкрепи.
Слава богу, тази експозиция ме спасява от подобни притеснения.

Използвайки наглед обикновеното в по-особен контекст, тя имплицитно ни потапя в дуализма на нейното разчитане. Тя е и юбилейна, т.е. импозантно тържествена, и забавно непосредствена, т.е. естествена. Анализ и експеримент едновременно. Наличие на първичен импулс – импулсът на експулсиране на емоция и предаването ѝ по неповторим начин на външни субекти. Наличие и на овладяна „постановъчност“, на осмислено подчиняване на галопиращата фантазия, изпускаща понякога от контрол коварното въображение на твореца.

Време е да представя творците юбиляри в лоното на собствената им неповторима идентичност.

В портретите и пейзажните си цикли („Отвъд пейзажа“, „Осмислено от Париж“ и „Хронология на срещите“) Мариета Конова изгражда образността чрез типичен рафиниран колоритен импулс, разчитащ на диалога на „допълващи“ се цветни двойки върху цветна имприматура. Резултатът е своеобразен манифест на комплементарния контраст, доста сходен като визуална мощ с витража. Цветните ѝ експерименти са близки и до декоративното дефиниране на фовизма, но в случая бих използвал определението fauve (от фр. – диво, сурово), единствено като описателно на цялата изложба: искрено дива или пък дива емоция. Настоящите наблюдения върху загадъчно „недоизказаните“ творби на Мариета се основават всъщност не толкова върху обективни критически анализи, колкото на идеали, желания и чувствени акорди, които аз (респ. всеки интерпретиращ) нося и бих искал да се осъществят. „Интензивен цветен камертон“ е може би най-близкото до тази смислова конструкция определение. Марио Конов (познат и непознат, както винаги) се показва в типичното си амплоа на креативен провокатор, загърбил всякакви стереотипи. Изваждайки дори и най-тривиалното от естествения му контекст, той съвсем манипулативно разширява границите на „разчитане“ на феномена скулптура, освобождава го от конвенциите на наложената „класическа“ естетика. По този начин Марио някак си приема дадаизма, редимейда и неоавангарда от края на 60-те години на XX в. за свои естествени апологети, а тъкмо в края на 60-те е Рождеството на нашите мили приятели. Така че при него това си е май генетично заложено – ембрионалният му период се екстраполира в съвременното му пластично изразяване. Освен внушението за обща семиотика между Ориняк, Средните векове и Новото време (с присъщия им синкретизъм) в творбите на автора откриваме аналози на пещерните формообразувания, на динамичната релефност на готическите катедрали, на купчинките морски пясък, оформени от детските ръце в усилията им да съградят замък.

Това, което двамата са извършили съвместно (а и при двамата извършеното означава неизвършеност на рутинно „завършване“ на художествения обект), не може да не ни подтикне към въпроса къде е връзката между тях (освен в годишнината от съвместния им живот). Дали не е в общия кумулативен опит на двамата в различни пластични сфери и впрегнат тук като знаков модел на ефектна синергия? Не е ли във визуалните въпроси на сериозните творци,

търсещи неистово декодирането на голямата фикция, наречена изкуство?

Изкуството, което и за двамата започва от състояние на съмнение и се превръща в състояние на вярване. Или пък в общата инфлексна точка на преминаване от ползваната само за претекст натура в собствен, непредсказуем емоционален свят? Все въпроси и все риторични... Защото, така или иначе, тук има съюз. Един „свещен“ съюз между колорит и форма, умело демонстриран в почти сценографски мизансцен. Този съюз между „комплементарни“ автори (наглед противоположни, но допълващи се) напомня атмосферата на нещо магично, на приказка. С едновременното присъствие и на Червената шапчица, и на вълка. Не случайно правя аналогия с „експресионизма“ на Братя Грим и мистиката на готическия витраж. Субтрактивната, призрачна цветност на Мариета за мен е абсолютен визуален еквивалент на магията на популярния текст. За Марио, естествено, остава ролята на вълка... или на ловеца? Ловецът на пространствени форми от времето на техния генезис до контролираната им трансформация в нещо необичайнo.

Каквото и да спомена още, вече ще бъде обяснителен преразказ на „историите“ на Конови. Така че нека съпричастно се потопим във вълшебния им свят... и приятен прочит на тяхната обща приказка!