Годината, в която Анастасия Панайотова представя първата си самостоятелна изложба с ретроспективен характер в изложбената зала на СБХ на ул. „Раковска“ 125 в София, е 1981. Това е същата година, в която през месец май се откри първото Биенале на графиката с международно участие във Варна. Биеналето се превърна в едно незабравимо културно събитие за Анастасия Панайотова, защото за цветната ѝ литография „Заден двор“ (1980) и за новаторските ѝ постижения в графичното изкуство тя бе отличена с Първа награда и сребърен плакет. Днес талантливата художничка е с международна известност, утвърдено име в съвременната българската графика и сред най-ярките имена в едно от поколенията на Бешковите ученици. Заедно с Тодор Панайотов, Златка Дъбова, Христо Нейков, Симеон Венов, Борислав Стоев тя е сред двигателите на естетическия и мирогледен прелом, започнал в съвременната българска графика от 70-та година на ХХ в нататък, и невъзможен без контакта с другите напреднали национални култури. Заедно със следващото поколение, стартирало през 80-те, те изминаха един сложен път на еволюция на графичния изказ, която едно десетилетие по-късно на Биеналето във Варна известният ни изкуствовед Димитър Аврамов анализира така: „Българският график днес не залага на директно наблюдение, на непосредственото възприятие, по-скоро на пластичното въображение. Светът му е странен, причудлив, многомерен, нерядко свръхреален. Този свят мами, приканва фантазията на зрителя да броди из неговите непознати територии – да стане съучастник в една духовна авантюра“.

За Анастасия Панайотова еволюцията на пластичния език за постигане дълбочина на графичния израз започва от средата на 60-те години. Стилистиката на изкуството ѝ се формира в техниката на цветната литография и тематично е свързана с традициите на направлението „Родно изкуство“, утвърждаващо националните ценности в пластичната ни култура още през 20-те и 30 те години на ХХ в. От тази серия са цветните литографии, свързани с българския бит и фолклор, като „Момиче с накит“, „Трапеза“, „Булка“ и тези от серията „Българи“.

През 70-те години на ХХ в. под влияние на западноевропейската графика в българската се появяват нови тенденции, които обогатяват репертоара на графичните техники, както и тематично-съдържателния с нови идеи, изразяващи вътрешния свят и личните чувства на твореца. Анастасия Панайотова се обръща към тушовата рисунка с перо, която отговаря на импулсивния ѝ експресионистичен подход и така постига сугестивно въздействие на графичните изображения и драматична изразителност.

 През 1974 и 1978 за постижения в рисунката тя получава Голямата награда на СБХ на името на „Илия Бешков“. Духовен последовател на своя професор във визуалното провокиране на проблемно мислене у зрителя, Анастасия Панайотова създава графични листове с интровертни и екстровертни взаимоотношения в предметно-психологична среда.

В този период и през следващото десетилетие в изкуството ѝ се формират няколко големи тематични цикъла като „Жени“, историческите „Апотеоз на Св.св. Кирил и Методий“, митологичен – „Силата на митовете“, „Маски“, в които цветовете в литографиите имат по-лаконично въздействие. Следват сериите „Насилие“, „Идоли“, в които идеята за преобразяването се акцентира с изобразяването на антични артефакти със силно визуално въздействие, съпътствано от символичен и метафоричен подтекст. Поради носталгичното ѝ пристрастие към духовните и традиционни ценности на Възраждането, в графиките ѝ има много елементи, свързани с етнокултурата ни и с пластичните принципи на възрожденските ни щампи.

Завършила специалност „Илюстрация“ при проф. Илия Бешков в Националната академия, Анастасия Панайотова създава рисунки по стихове на Янис Рицос (1979), серии с графични листи по стиховете на руската поетеса Марина Цветаева (1974) и на най-лиричния ни поет – Димчо Дебелянов (1980).

Метафоричното внушение, присъщо на поезията,

при тях е търсено в неясна, почти абстрактна пространствена среда, с транспарентно насложени в една плоскост пластове, в която образите имат различни мащаби и са разположени сред декоративни елементи, инспирирани от естетиката на древните. Те са силно стилизирани, за да влязат в единство със стилистиката на човешките фигури. Цикълът „Композиция“ е еманация на общочовешките житейски драми, видени през емоционалната призма на субективните преживявания на художничката.

В изкуството си Анастасия Панайотова остава искрен творец, който изразява своите чувства спонтанно. Идейната ѝ програма следва две основни линии – едната е свързана с поезията и музиката, например в серията тушови рисунки „Музика“ (1985), а другата е свързана със значимостта на националната история. Постепенно в нея тя намира нови теми за произведенията си. Открива ги в различни артефакти от огромното културно наследство на българското Средновековие и на българското Възраждане, обвързани с духовната и националната ни памет – „Ангели с чаша“ (1993), „Христос неразпознат“ (2000), „Сваляне от кръста“ (2002), „Изгонване от Рая“ (2005).

Анастасия Панайотова 

Духовно следва своя учител, сияйният в мъдростта си проф. Илия Бешков, от когото се учи да опознае света чрез рисунката, защото „Изкуството, претворявайки фактите в истини, отменя естествената им смърт…“.

Тази творческа рефлексия при обучението ѝ в Академията е повлияна и от другите ѝ преподаватели – проф. Веселин Стайков, който е учил студентите си на занаят, т. е. на графични техники, проф. Борис Иванов, насърчил работата ѝ на колорист. Също и от проф. Кирил Цонев, проф. Николай Райнов, които дават на студентите си широко познание за шедьоврите в световните музеи. И, както казва художничката, след проф. Илия Бешков най-силно ѝ е повлиял големият илюстратор Борис Ангелушев, приемал в дома си студенти по графика и илюстрация, за да ги посъветва и да коригира работите им.

Чрез всички тях Анастасия Панайотова открива нови светове за изкуството си и творчески се себеопознава през Бешковото мъдро слово, преоткривайки го магично чрез рисуването. Рисунката с цвят и с туш е онова, в което духът ѝ се разкрива за истината, а ръката ѝ умело предава красотата с енергията на вдъхновението.

Така се появяват образите й, обитаващи едно женско царство, в което нежността се чувства – „Закрила“, „Любов“, „Вероника“ (1989), в което болката се усеща – „Мълчание“ (1975), в което заплахата се разпростира и деструктурира фигурите – „Ателие“ (1976), като създава диспропорции, деформации и обърканост – „Три жени край отворена врата“ (1976), „Две жени с бухали“ (2001). Този концепт поражда теми, които, във вертикален план, придобиват универсално значение, а в хоризонтален трансформират времето в мигновения и придават тленност на битието – „Композиция в червено / Молба и закрила“ (2003). Също както при Бешковите словесни рисунки, и при Анастасия Панайотова те не могат да се разказват, но са експресивни и се преживяват. В тях има жени, затворени в един традиционен свят на отминал живот, видения от друг свят, възкръснали като носители на историческото ни битие. Това са откровенията от

един женски свят, в който диалозите са уловени като звукова вибрация

на щрих и линия, пулсираща със сърдечния ритъм – „Ветровит залез“ (1982), „Сцена“ (1975), „Мълчание“ (1975). Това е линия, губеща се в светлината на възторга, или линията, натежала от болка и тъга, пръскаща се в черно петно, а понякога -- подсилена от внезапно появилите се цветове.

Голяма част от творчеството на художничката е изповедно и много лично. Анастасия Панайотова открива своята същност на българка назад във времето, свързва се с ритуалите и естетиката, родени в копнежите по прекрасното и видени в шевиците, накитите, резбата, цветята. Измерва се духовно с вековете, въображението ѝ се носи по „логиката“ на интуицията, защото иска да разбере онова, което ни прави духовно осъзнати и сърдечно привързани към българското, към родното.

В темите, които разработва, тя визуализира своите лични прозрения във и извън времето, откровения в човешкото познание за това в какво се изразява величието на света. Открива парадокси в изкуството, но винаги през интимната и творческата си същност. С годините графичните ѝ листове се натоварват визуално, като графичните и живописните ѝ похвати са завладени от някаква стихия на жеста, чрез който те изразяват емоцията – „В градината“ (2004), „Музиканти и мъртво чудовище“ (2003), „Златният ангел“ (2002), „Край пианото“ (2003).

В мислите и чувствата си, в пластичните и естетическите си възгледи художничката открива вътрешния си емоционален свят последователно и правдиво и ни го предава с ясно и силно чувство.

Графичното изкуство на Анастасия Панайотова притежава изящен стил, при който в определени тематични цикли декоративното се вгражда в структурата на композициите и ги превръща в сложни изображения, богати на внушения. Това е характерно за цветните ѝ литографии от 1980 нататък и рисунките, в които ритмиката на цветовете следва линеарните очертания по вътрешно усещане, магично трансформиращо пространството. Графичните листове са завладени от един вихрен ритъм от линии, щрихи, цветни акценти – черти, точки и петна – и в същото това изобразително поле фигурите сякаш са застинали като във фотографски кадър. Намерени са – с едва ли не математическа точност – ясни съотношения между различните елементи в композициите – нещо типично за асоциативно-метафоричния език на графиката след 1970. Различните фигурални мащаби и тази многосъставност в структурирането на изобразителното пространство от многомерни други пространства в него натоварва визуално графичния лист със сложни композиционни и асоциативни взаимоотношения. Символите, орнаментите често са структурни елементи, а пластичният език съответства на задълбочено търсене на една модерна изразителност, визуално съчетаваща абстрактното и фигуралното.

Графичните произведения на Анастасия Панайотова, изпълнени в смесена техника с използване на темпера и акварел, се доближават по сила на въздействието до експресивната живопис. Черно-белите рисунки с туш и перо са артистични, характерни с деформациите и стилизацията си, която превръща образите им в знакови. Те са въздействащи и ярки, защото изразяват един индивидуален свят,

където са споделени образно поезията и прозата на живота.

Когато се вглеждаме в тях, пространството сякаш се разтваря и ни увлича с енергията си от повърхността към дълбините, като провокира сетивата и въображението ни с тайни, които сами трябва да открием и преживеем. Известният живописец и изкуствовед Димитър Арнаудов откри ценността на изкуството на Анастасия Панайотова в богатата й художествена проблематика, решена по неповторим, своеобразен начин – искрен и професионално задълбочен.

Пламена Димитрова-Рачева