На 27 декември 2022 ни напусна колегата Людмил Лазаров. Той е роден през 1955. Завършва живопис в Националната художествена академия през 1985 в класа на проф. Иван Кирков. След 1989 заминава за Париж, където живее и твори до 2002. Припомняме текстове на Емануел Мир и Атанас Парушев за неговата изложба Soundflower през 2015 година.
+++
Самопонятността на тялото
д-р Емануел Мир
Годината е 2015. Преди точно сто години светът на изкуството и особено този на живописта са разтърсени от мощна експлозия. В Петроград избухва бомба, чиято детонация се чува в цяла Европа, въпреки боевете, бушуващи в окопите на Източния и Западния фронт. В галерия Добичина Казимир Малевич показва първата абстрактна композиция на модернизма – черен квадрат на бял фон. С това Малевич поставя началото на нова ера. Картината няма претенции да бъде нищо друго освен това, което е. Четириъгълна черна фигура, оградена от бял фон, откъсната от всички натуралистични връзки. За първи път от Ренесанса и прочутото сравнение на Алберти насам една картина вече не е прозорец към света, не е изображение и илюзионистично представяне на съществуващото. Изведнъж картината става безпредметен предмет, става автономна и самопонятна.
Людмил Лазаров / Soundflower, 2015
В тази стогодишна традиция на самопонятността се нарежда и творчеството на Людмил Лазаров. Неговите картини притежават самопонятността на нещата и съществата, които не трябва да обясняват, защо са там. Те просто са там. Те запълват окръжаващия ни свят подобно на други неща и същества. Не трябва да питаме откъде и как, не трябва да търсим някакво предназначение или право на съществуване; ние просто констатираме тяхното присъствие и това е.
За разлика от предметния мотив на една картина, който се намира в някакво повече или по-малко комплексно, повече или по-малко осмислено отношение към реалния контекст, конкретната живопис на Людмил Лазаров е очевидна. Тя излъчва толкова необорима правдоподобност, че дори не ни и хрумва да я поставяме под въпрос. Въпреки изключително пастьозното нанасяне на боята, което превръща основата на картината в триизмерен обект, би могло да се говори дори за прозрачност. И по-точно не във физически, а в онтологичен смисъл: прозрачността на един обект, който показва всичко от себе си и е напълно уловим.
Колкото и изненадващо да е това твърдение, картините на Лазаров притежават известна прозрачност. При това те се състоят, както вече споменах, от многобройни много дебело нанесени пластове боя, характеризиращи се с тежка материалност. Независимо дали са издържани в сини или виолетови тонове или пък в убито розово, бялото винаги е важна съставна част от композицията. Бялата паста е като че ли онова, което носи картината.
В рустикалната текстура на тази живопис има нещо архаично и древно.
Хоризонталните линии, очертаващи се релефно в повърхността на рисунката, наподобяват дълбоките бразди на пейзажа. Тези пукнатини и вдлъбнатини са причинени от прости, редуцирани, примитивни жестове – жестове, от които тръгва началото на всички изкуства, на всички изкусности. Може би тези жестове са първите следи от културната трансформация на един обект, може би браздите в боята са нещо като възможно най-ранно отчуждаване на естествения материал по пътя към превръщането му в артефакт.
Току-що картините бяха сравнени с пейзажи, а сравнението се основаваше най-вече на хоризонталната ориентация на повърхностния релеф на боята. Мисля обаче, че тази натуралистична интерпретация е прекалено опростена. Творчеството на Лазаров трябва да бъде причислено по-скоро към контекста на конкретното изкуство. Следователно изрази от типа на „сравнение с” и „асоциации с” биха били напълно неуместни. Тези картини не са силно стилизирани пейзажи а ла Паул Клее или пък изображения на дървесна кора, подови покрития или стенни мазилки а ла Жан Дюбюфе. Ако гледаме повърхността, може би ще ни се стори, че част от реалността е била изрязана и е била пренесена едно към едно в музеен контекст. Въпреки тези неизбежни асоциации обаче живописта на Людмил Лазаров винаги си остава живопис. Тоест не картина на… Не изображение на… Не превод. Не прозорец към света. Тези обекти са самостоятелни тела, със собствени физически закономерности, които не препращат към нищо друго, освен към самите себе си.
Признавам обаче, че този редуциран прочит в най-добрия стил на изкуството за самото изкуство ми е малко труден. Защото има едно нещо, което винаги виждам в тези композиции: времето. Времето просто се процежда през картините на Лазаров. Минутите, часовете, дните, вложени от художника във всяка една картина, са се конкретизирали на повърхността.
Времето тук се е превърнало в твърдо тяло, уловимо, тежко и манипулируемо.
И изведнъж тези очевидни обекти от боя, които уж безобидно просто така си стоят в пространството, все пак се превръщат в медии, в инстанции на визуализация на някакъв външен феномен. Тези обекти улавят изтичащото време и го фиксират върху платното. Улавят невидимото и го правят осезаемо и разбираемо. Наблюдаващият стои пред тях като странник, който, заставайки пред някоя скала, изследва нейните исторически насложили се пластове и гледайки седиментите на вековете, неволно се изпълва с респект и вълнение.
превод от немски: Надя Станчева
+++
За автора
Д-р Емануел Мир е завършил Художествената академия в Дюселдорф, по-късно следва история на изкуството, история и френско литературознание, а през 2012 г. защитава докторска дисертация. Освен редактор и куратор (Кунстмузеум Мюлхайм/Рур, фондация HPZ, Кунстраум Дюселдорф), през 2010 г. е художествен ръководител на фестивала vierwaendekunst в Дюселдорф (фестивал на свободните пространства за изкуство – б.р.). По-късно създава блога perisphere.de. Публикации: Das outgesourcte Museum (Saarbrücken, 2008), Petites résistances – Rebellion als Kunstform (Berlin, 2012), Kunst Unternehmen Kunst (Bielefeld, 2014).
+++
Публикуваме с любезното съдействие на портал Култура
+++
Опит за разбиране на изложбата Soundflower на Людмил в Гьоте-институт, София, 2015
Атанас Парушев
Заради суровата реалност на незаинтересованост, несъстрадание, на еснафско опростачване, водещо до реакцията „на кой му пука“, чрез екзистенциалното „адът – това са другите“ на Сартр, Людмил стига в тази изложба до крайна абстрактност. Отказва се от сравнително топлото рисуване с маслена боя на хуманоиди, на човешки лица, които постепенно, но неумолимо изчезнаха от платната му, бяха задраскани още в предишните му изложби в галериите „Агрион“ и „Арт 36“, за да стигне до металното, неутрално, ахроматично, преобладаващо сиво, изобразяващо сякаш оня далечно-студен космически шум, илюстриран така добре от „снежинките“ на екран без образ, минималистично абстрахиране от мисли и чувства, стигащо до незачитане от автора на разбирането и мнението на уважаемата публика, която често определя
живописта му като неразгадаема мазилка на сляпа стена.
Всъщност изкуствоведката Пламена Димитрова-Рачева е точна в редовете за изложбата на Людмил преди една година (и в технологично и в психологичното си изследване), права е, когато казва: „Изкуството на Людмил Лазаров носи силната сплав на артистична свобода и свободомислие, живото му усещане за хроматичност на духовната сетивност. Това е живопис, сътворена като социален контрапункт на масовата култура…“
„Звук от цвят“ – по-скоро ехо от рани, оставили само бледа уртикария, която обаче те кара отново и отново да се дръгнеш до разкървавяване… То стига до човешкото, стоическо и „въпреки всичко“ на Марк Аврелий и Камю, до факта на показването, до споделянето на изложбата.
неангажиращо, лично мнение – Атанас Парушев
