Примерът, който той обича да повтаря, е с играещото дете, което с пръчка оставя кривулица в пясъка, без още да осъзнава, че тя е началото на изкуството. Това  кратко, лишено от философски претенции верую съдържа целия Димитър Николаев. Така чисти и първични са неговите изразни средства – глината и нарисуваната следа. Обикновено определян като художник керамик, напоследък той се чуди дали не е ощетил рисунката и живописта, правейки ги покрай керамиката. По едно време се уплашил, че каквото и да погледне, го вижда в глина – ясен знак да излезе извън собственото си творческо възпроизвеждане:

„Искам да се махна от себе си“.

Макар че именно създаваните от него керамични обекти му донесоха най-сетне признанието на критиката, че е скулптор, и то от най-добрите в така наречения кавалетен формат. Всъщност той никак не обича определенията и от неговата позиция изглежда излишна всяка интерпретация на творбите му, която би опряла до категории и типологии.

Сравнението с детето произтича от възгледа му, че човекът твори с всеки свой жест и това е спонтанен и свободен израз, който не се интересува дали ще бъде оценен като изкуство. Това е израз на отношението към света, видян и усещан като хармония, на чиито безбройни прояви може да даде образ и форма онзи, който има усет към тях. А щом го има, то академичното обучение, през което Димитър Николаев е преминал в класа на проф. Венко Колев, е било ценно с възможността той да бъде осъзнат, запазен и развит. Без него всяко усилие би било признание за безсилие.

Колкото е непосредствен светът в своята природна даденост, когато не е похабен от идеологиите с техните последици, толкова е непосредствено и съответно на него онова, което Миташки – така наричан в близкия кръг от приятели – прави. За него инструментът, осъществяващ спойката между естеството и неговите изкуствени превъплъщения, е

ръката, пипаща и усещаща материята, а не техниката

– фотоапаратът се ползва по-скоро като бележник. Откровеността на правенето изключва не само съвременните визуални технологии, произвеждащи призрачни виртуални подобия, но даже и по-драстичните експерименти с керамичните техники. Месенето на глината и оформянето ѝ, изпичането, полагането на глазури са необходимите и достатъчни преработки на материала, запазващи сетивните връзки със земното, заложени, както изглежда, в самото същество на Митко Николаев. Това състояние на едновременна свобода, идеща от божия дар и на несвобода поради привързаността е постоянният дразнител на творенето.

Не е изненадващо, че началото е белязано от изработването на съдове: освен че е част от обучението в керамичния занаят, то е сред най-ранните окултурявания на материята – в породените от необходимостта и фантазията форми участват и четирите ѝ съставки: земя, вода, огън, въздух. Във вещта за всекидневна употреба митологичното мислене провижда акта на сътворението, който модерната епоха е замъглила с понятията за приложно или декоративно изкуство. Димитър Николаев твори, без да се превъзнася в ролята на Твореца и без да се поддава на изкушението да разкрасява, да прибавя излишък до степен, в която би разкъсал единството на форма и функция. За него не съществува проблемът дали формата обуславя функцията или тя поражда формата. Вместо да си задава такъв въпрос, той просто вижда в купата, чинията, вазата цялостна битийност, респективно автентичност и истинност на човешкото произведение. Затова неговата керамика е образ; не е съд, а съсъд. Затова той не наподобява, а абстрахира, затова вещността на „приложното“ по естествен начин прерасна в „изящното“ на скулптурата, която от сериите стилизирани пилета и фантастични същества се разви във фино филтрирани абстрактни форми.Техните малки размери запазват личното приобщаване към предмета, приканват към съзерцателно общуване с него и осъществяват принципа на голямото, което се съдържа в малкото.

Димитър Николаев  / Морски свят 10, 2020, шамот, глазури, 9,5 х 37 х 9

Абстракцията е език без думи, който попълва празнините в тяхната способност да обясняват и означават. Тя е език, в който в един и същи миг видимо се изразяват съотношения и емоционална реакция спрямо откриването на безкрайните им комбинации, заложени в природния свят, който художникът има способността да преобразува и пренарежда отново и отново. Колкото многословен може да бъде Миташки, когато иска да се обясни – на себе си или на околните, включително когато е бесен от глупостите на политиците, толкова синтетичен и аналитичен е в образния си език. В него няма разказ, няма наподобителност и имитация, а извеждане на същност. А тя се постига

с вглъбяване, с умозрителност, с душевни борби,

с преодоляване на онова, което пречи: „пречат ми жените, пречи пиенето, глината се съпротивлява и тогава искам молива и акварела“. Редом с рационалното вървят подсъзнателното („искам на сутринта да уловя съня“) и въображението („кой кого – аз него или то мене“), а целият комплекс от мисли и действия се стреми към освобождаване на духа от материята: „мачкам глината, а не я оставям сама да говори“, казано с укор към себе си.

И все пак той я слуша, както слуша и водата, от която според много митове Бог или пратената от него птица изважда земята. Миташки се гмурка с упоение във водните дълбини и вади миди с най-причудливи форми, материални отпечатъци от взаимодействието на двете стихии. По подобен начин неговите творби запечатват осезаемата реалност.

Шамотът е предпочитаният материал, защото външно разнообразявайки фактурата, той поражда асоциация с многообразните земни съставки. Оттам следва художественият им аналог чрез инкрустирането на отделни детайли, абстрактни по форма, в различен цвят и техника, чрез противопоставяне на гладки и грапави, бляскави и матови повърхности. Този структурно-орнаментен подход, с корени в архаичното грънчарство, бележи Николаевия стил още в ранната му съдова керамика, но е най-силно изразен в керамичните пана, които са едновременно опитно поле и напълно завършени в замисъла си, перфектни естетически  резултати.

Димитър Николаев  /  Пластика 24, 2014, шамот, 19 х 21,5 х 9

Макар да не е отваряна дума за космогоничната патица, която, разделяйки единното, проявява структурата на света, пристрастието към птичия образ може да бъде провидяно и в този аспект. В „глинените“ творби, обемни или плоскостни, птицата е единственият, макар и сумарен образ, носещ някаква реалистичност и единственият по-„ословесен“ символ. В митовете и фолклора тя най-често е посредник на нечия по-висша воля, но нейното движение между земното и небесното е припознато в най-общ културен план като символ на духа, облитащ вселената, на свободата. Неговият обратен смисъл е в птицата без криле или тази, която нещо я възпира да ги разпери, но се готви за полет – а такива са „пилетата“ върху пана или триизмерни, проницателно разтълкувани от Красимир Илиев (Илиев, Красимир. Димитър Николаев: Не съм на 70 ... София, 2021, с. 9.) в тяхната автобиографична, автопортретна и самоиронизираща иносказателност.

„Основен принцип в творчеството ми е да постигна простото съществуване на художествения обект…“,

Димитър Николаев / Пластика 28, 2020, шамот, глазура, ангоба, 18 х 40 х 21

Някога упражняваните в студентските ателиета на НХА преходи от плоскост към триизмерност, от разработена повърхност към дълбочината на пространството, поемано и заемано от обекта, са прераснали в метафизика на правенето, което, парадоксално, затваря природата, за да бъде освободен гласът ѝ – тя е такава, каквато е, предоставя се на съзнанието без думи и тяхното адекватно изговаряне в изкуството е единствено чрез абстракцията, която прави извънвременни и независими от конкретни референти и скулптурните обекти, и живописваните платна на Димитър Николаев. Така обичаната „знаковост“ на изкуството му е чужда, с уточнението че тя присъства в работите му дотолкова, доколкото означава природното в неговата тоталност.

Абстрактното е способно да предаде идеалната красота на природната хармония, все по-малко впечатляваща съвременните автори. Изтъквайки естетическата страна на творбите, знаем, че красотата е едно от изкушенията на Миташки не само когато изневерява на глината с рисунки на женски тела и лица, но тя е твърдо защитаван възглед за ценността на изкуството, независимо че днес изглежда излязъл от мода.

Нито абстрактното изкуство, нито абстрактната керамична скулптура са негови открития; той ги прилага не за да изнамира самоцелни ефекти, а в игра с формата, сякаш без усилие, с просветление и без умисъл, като събрат на дзенбудистките майстори.

Хераклит е казал: „Вечността е като играещо дете, което подрежда фигурите от своята игра. Царуването [над света] принадлежи на детето...“. Дали да кажем, че Димитър Николаев е играещото дете, което е като вечността, подреждаща фигурите от своята игра?

Елисавета Мусакова

б.р. Текстът е по повод изложбата на художника в галерия „Арте“, София, 13 – 25 май 2022, фотографии: Красимир Илиев, съставител  на книгата „Димитър Николаев: Не съм на 70 ...“, изд. Сонм, 2021

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 03 / 2022, 72 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: