На 18 ноември 2021 се навършиха 130 години от рождението на Георги Велчев и аз ще припомня за уникалната му артистична съдба, за необикновения му житейски и духовен път по света и за високоестетичното изкуство, което той създава въпреки обществените и личните колизии.

Роден е през 1891 във Варна. Баща му Атанас Велчев отваря първата в града книжарница – факт без съмнение с благотворна роля за младия Велчев. Още като ученик той успява да посети Ермитажа и Третяковската галерия. Според собствените му екзалтирани впечатления срещата със световните шедьоври е имала съдбовно значение за избора на пътя. През 1910 започва следването му по живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София. Междусъюзническата и Първата световна война обаче го прекъсват на два пъти и като много други художници Георги Велчев е на фронта. Поради това той завършва следването си едва през 1919. Учи при големи художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов, от които великолепно усвоява

стабилните академични основи и професионални умения в живописта.

Но младият художник тръгва по друг път, различен от академичния реализъм и обвързаността с традиционната естетика. Още в най-ранните си творби Велчев проявява склонност и вкус към една по-модерна и освободена живописна образност, която гравитира към импресионистична и символистична стилистика. Всъщност Георги Велчев се оказва в едно поколение с художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, Васил Захариев и някои други, които в края на 1910-те и в началото на 1920-те години се опитват да се противопоставят на традиционния реализъм и да внесат в българското изкуство обновителна художествена и интелектуална енергия от европейския модернизъм. В края на следването си варненският художник е виждал първите артистични прояви на споменатите художници, познавал е Гео Милев и е създал негова портретна рисунка. Още в началото на пътя си той е приел в себе си духа на модерното изразяване.

Георги Велчев / Парк Монсо, Париж, 1920, гваш, хартия, 20 х 29

През 1920 заминава за Париж, където в продължение на три години обогатява живописните си познания и художествената си култура. Сведенията, че е специализирал при постимпресиониста Пиер Бонар, не могат да бъдат потвърдени със сигурност. Но великолепните маслени и гвашови творби, създадени в Париж между 1920 и 1922, показват привързаността му към естетическите принципи на Бонар и набистите. Това се открива в серията маслени и гвашови пейзажи от парижкия парк Монсо и Булонската гора, изпълнени в изящен поантилистичен стил, носещи лирични настроения и едно особено, самотно тайнство. То ще присъства по различен начин в почти всички негови работи и по-късно. Поантилистичният характер на пейзажите от красивия парк Монсо превръща картината в подвижна, пулсираща образна среда. Тя притежава някакви реални очертания, но е силно условна, чисто живописна и напълно автономна като пластична форма. Творбите на Георги Велчев от парижкия му период са изключително силни и те, въпреки че са създадени извън България и са повлияни от френското изкуство, са изразителен постимпресионистичен, поантилистичен тон в кратковременния български модернизъм от началото на 1920-те години.

През 1922 и 1923 той пребивава в Германия – Мюнхен, Берлин, Бремен. Има добре приети изложби в Карлсруе и Висбаден, пътува и рисува в планините на Тирол. От този период са останали гвашови рисунки – няколко великолепни автопортрета, правени в Мюнхен и Берлин, и пейзажи на тиролски селца, изпълнени в сива, хладна тоналност. Но в Германия Велчев преживява нещо много важно както за него като млад художник, така и за българското изкуство като културен факт. Той е поканен от Хайнрих Фогелер – основател на знаменитата артистична колония във Ворпсведе край Бремен – и пребивава в нея три месеца в края на 1923.

Талантливият варненец е забелязан от известния символист и експресионист Фогелер, приобщава се към творческа и интелектуална среда, става, макар и за кратко, част от значими културни процеси и обновителни движения.

През 1924 Георги Велчев е вече в Ню Йорк. Прави осем самостоятелни изложби и участва в четири групови експозиции. Получава добри отзиви, продава успешно. Пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, Квебек, където прави изложби. Посещава и Хавайските острови. Икономическата криза в САЩ към 1930 се отразява зле и на Велчев. През 1932 той е принуден да се завърне в България, където остава до края на живота си. По пътя към Европа обаче четиридесетгодишният художник посещава Австралия и Китай, а когато стъпва на Стария континент през 1931, успява да подготви и представи две изложби – в Париж и в Лондон.

От годините в Америка няма запазени други произведения освен един много изразителен маслен автопортрет, рисуван в Канада, и няколко рисунки. Съдбата не е благосклонна към варненеца, а и към историците на изкуството, защото на кораба, с който се завръща в Европа, изчезват два куфара, пълни с творби. Голяма част от създаденото от Велчев остава пръснато по света. За щастие при краткото си завръщане в България през 1923, преди да отпътува за САЩ, художникът донася свои работи от годините, прекарани във Франция и Германия. Сега ние разполагаме с около 30 от най-силните му произведения, които го представят като новатор за българското изкуство, обърнат към модерната автономна живопис.

Убеден съм, че няма друг художник в българското изкуство, който да е пропътувал повече страни. Особеното съчетание на творческата самота и неудовлетвореност и на интелектуалната жажда за познание и съзерцание на духовната красота е в основата според мен на неговия неспирен копнеж да пътува. Затова, когато Велчев се прибира завинаги в България и особено в последните 10 години от живота си, той постепенно помръква и загубва жизнения си дух.          

След завръщането си Георги Велчев живее и работи в родната си къща във Варна. Трийсетте години на XX век са много добър и успешен период за него. Той е в творческата си сила, натрупал е безценен опит в най-големите европейски и американски центрове на изкуството, общувал е с големи артисти и личности, има вдъхновение и енергия. Тогава Велчев е жизнерадостен, общителен и артистичен. Той е приятел с другия голям маринист – Марио Жеков, с когото общуват още в Париж. През този период Георги Велчев представя големи изложби във Варна, Бургас и София. Той е добре приет от публиката, творбите му се търсят, получава признание и уважение. Дори царица Йоана откупува няколко негови картини.

В България 

Велчев продължава неуморното си пътуване – в села и градчета, в планински и крайморски места.

Той създава в картините си поезията на слънчевите дворове, на открехнатите стари порти, на мостове и чешми, на селски и градски улици и къщи. В този тип картини той е съпоставим с художници като Никола Танев и Данаил Дечев.

Най-силно обаче Георги Велчев е привлечен от морето като изобразителен мотив. Морските му пейзажи почти никога не са радостни като настроение, в тях витаят особено напрежение, някакво драматично предчувствие, а понякога и символистичен дух. Почти винаги те са безлюдно пусти, човекът и неговото присъствие сякаш са ненужни.

Маринистичните творби на Георги Велчев са забележителни в българската класическа живопис и са съизмерими единствено с платната на Александър Мутафов и Марио Жеков.

Художникът постига изключителна автентичност и сетивно въздействие на изобразената природна среда. Невероятното усещане за материалност, за субстанцията на сухата скала, морската пяна и водата, за движението на вълните излъчват лекота, сигурност и умение, които имат само големите майстори. Свободният и овладян живописен жест, внасящ експресивност в картинната структура, богатите и сложни колоритни хармонии свидетелстват за чувствения темперамент и високата професионална култура на този класик на реалистичния образ.

В началото на 1930-те години Георги Велчев създава голяма поредица от пейзажи на созополското крайбрежие, което той много обича. Скалистите брегове и тихите заливчета на остров Свети Иван го привличат неудържимо и дават образ на едни от най-впечатляващите пейзажи. Въздействието на сухите, остри и насечени скали и реалистичното им изобразяване са феноменални. Художникът ги изследва и показва отблизо. Морската вода достига до тях в някаква особена, наситена тишина и спокойствие. Получава се изразителна

антиномия между заредения с напрежение скалист бряг и спокойното море

– „Скалист залив на остров Свети Иван“ и „Залив на остров Свети Иван“, 1934.

Крайбрежието на Калиакра е другото място, където той създава изключителни творби. Пейзажите му от тези места са по-панорамни и обобщени. Те заменят реалистичната достоверност на близкия поглед към созополските скали и заливчета с една по-условна, чисто живописна интерпретация на природната среда. Великолепен пример за този артистичен подход е картината „Калиакра“, 1939, в която брегът е положен ясно и чисто като скъпоценна златна жила, светеща в тъмното синьо-зелено море. Това е една от най-прекрасните творби на Велчев. Отново там, на север, край Тюленово се намира един от най-любимите пейзажни мотиви в неговото изкуство – магическото природно образувание на скалния бряг, наречено „Арката“.        

Има особена група творби, в които изображението е силно абстрахирано от конкретна природна среда и придобива интелектуален, тих звук, за който е необходима по-сложна, изтънчена чувствителност – „Зима във Франция“, 1922, „Нощ над река Ропотамо“, 1936, „Буря край Созопол“, 1938, „Морска буря“, 1942, „Мъгла“, 1943. Силната условност и енергичният, свободен живописен жест приближават образността до абстрактното. Визуалното въздействие на тези платна е много особено, интелигентно, нестандартно, изненадващо, в някаква степен дори съвременно.

Морските пейзажи на Велчев от последните години на живота му са предимно в тъмни колоритни хармонии.

Настроенията и състоянията от трагичното му битие

тогава се пренасят и в композициите му. Чувството за безнадеждност и обреченост е силно.

Без съмнение голямото постижение на Георги Велчев в изкуството е морският пейзаж. В този жанр той се издига до върховете на българската класическа живопис и смея да кажа, че става водещ, безспорен авторитет. Но не трябва да пренебрегваме таланта му да създава изразителни и проникновени портрети. Той ги прави през целия си живот – и като млад в своите пътешествия в далечни страни, и по-късно в България. Той обича да се вглежда и в своя собствен образ. Два маслени автопортрета са изключително одухотворени. Единият е рисуван в Канада около 1927 и показва решителен млад мъж, изпълнен с воля и самочувствие, готов да предизвика всеки, дори и съдбата. Другият е от 1948, когато Велчев е вече обезнадежден и разочарован, изразът му е пропит от горчивина и вътрешно страдание, но въпреки това издава непреклонност и артистично достойнство.

В България Георги Велчев не може да продължи в посоката на модерната постимпресионистична живописна интерпретация, в която отначало работи, тъй като към подобно изкуство почти липсват нагласа и вкус в тогавашната обществена среда. Тя е силно привързана към традиционното реалистично изразяване. За годините след 1944 са немислими всякакви модернистични опити. Реализмът на Георги Велчев в този по-късен период на творчество обаче е обогатен от импресионистични и символистични тонове, които му придават особено обаяние: романтична тайнственост и драматизъм, духовно съзерцание, сетивно любуване на природата, светлината и материята. Онези естетически опори, които художникът изгражда в младостта си и в Европа, продължават да живеят в картините му, макар и по друг начин и в различна форма.    
През последните 10 години от живота си, между 1945 и 1955, Георги Велчев се среща с посредствеността и агресивността на едно ново, провинциално квазиобщество, опияняващо се от ролята си на морален и естетически ментор спрямо творците. Художникът е бил горд, доблестен и свободомислещ човек, непреклонен и откровен в изразяването на възгледите си. Високо интелигентен (знаел е пет езика), а и нескриващ склонността си към бохемско поведение, той веднага е предизвикал върху себе си тежки обвинения. Като човек, живял и работил „на Запад“, в Европа и САЩ, безусловно е получил тежко клеймо в тогавашната тоталитарна ситуация. Оказва се неразбран и отхвърлен от онова общество и умира беден и изоставен на 16 април 1955 на 63-годишна възраст.

Румен Серафимов

+++


Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 05 / 2021, 60 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук