Творецът живее чрез изкуството си дори и след физическата си смърт. И това е една от магиите на изкуството. Да оставиш следа, да оставиш послание след себе си, да заживееш вечен живот отвъд границите на времето и тленността.

В средата на месец април ни напусна завинаги художникът Генчо Денчев.

Автор с безспорно и богато творчество, той със сигурност оставя трайна и значима диря в историята на съвременното българско изкуство. Иска ми се в няколко кратки изречения да споделя своето усещане за наследството, което художникът остави не само като творец, но преди всичко като човек.

Картините на Генчо Денчев сияят, излъчват слънце, светлина, цвят и позитивизъм.

Такъв беше и той за мен. Винаги усмихнат, в настроение, той никога не си позволяваше да показва своите тревоги.

Общуването с него бе удоволствие. Ще го запомня в неговото ателие, сред картините му, сред миризмата на бои и току-що приготвено кафе. Ще го запомня с дисциплината му да работи, да рисува всеки ден, с ентусиазма му за живот, с шофирането на неговата малка кола до последните години. Ще го запомня с дългите разговори, които имахме, с интересните истории от неговото детство, които разказваше. Ще запомня това, че намираше време да се обади по телефона, без повод, за да ме попита как съм, и с това, че в моментите, в които съм имала нужда от морална подкрепа, той много елегантно и по приятелски съумяваше да ми я даде.

Един-единствен път съм виждала Генчо Денчев унил, затворен в себе си, мълчалив – в автопортрет на изложбата по повод 80-годишнината му. Тази негова страна е позната на семейството му и на най-близките до него хора. За всички ни обаче Генчо Денчев остави по един лъч оптимизъм, по една слънчева частица от себе си в своите картини и в нашите спомени.

Благодаря ти, че те познавах, Генчо! Почивай в мир!