31 октомври – 13 ноември 2018
Галерия „Нюанс“, София

Изложбата е посветена на 90 години от рождението на големия български скулптор Никола Терзиев – Желязото. В нея са представени малки пластики и рисунки на автора, както и съдова керамика „Нощни видения“ на неговия ученик Иван Кънчев (Иванов). Тя бе открита със слово на проф. Емил Попов.

В навечерието на Деня на будителите откриваме една изложба, в която естетическата и етичната страна въздействат единно, но аз няма да се опитвам да правя анализи. Иван застава до учителя си Никола Терзиев – Желязото, за да ни напомни отново за него. Защото той беше учител и за хора от моето поколение, без дори да сме се познавали. Защото неговото място в българската скулптура е уникално с разбирането за монументалната форма и нейния специфичен живот. Стаена, дълбока, искрена, скулптурата на Никола Терзиев продължава да е вълнуваща. Още от академичните рисунки става ясно, че се появява голям художник. Усетът му за изчистена, синтезирана, изтръгната от живота форма, непосредствена и искрена, затрогваща е най-отличителната черта на този скулптор от началото на артистичния му път.

Творчеството на Никола Терзиев сякаш е създадено да пресъздава светостта.

Молитвените фигури, телата, автопортретите – всички я носят с дълбоката сдържаност на жестовете, с чистотата и силата на обемите. От Пантеона в Русе и портретите в градското пространство до тези малки по размер, но с изключително монументално въздействие скулптури в тази изложба Никола Терзиев е винаги цялостен, утвърждаващ човешкото достойнство, красота и духовна устойчивост. Един съвременен събрат на египетските скулптори. На неговите съвременници и следващите генерации художници Никола Терзиев показва силата на личността и таланта въпреки системата, в която му е повелено да живее, въпреки трудностите и превратностите. Той е творец. Няма да забравя как в края на живота си направи работите си за колекцията на Юго Вутен в Белгия. В скромното си семейно жилище, в стаята, където спеше, внушителен и вдъхновяващ пример за творческа мощ. Всички го наричахме Кольо Желязото. Подходящ артистичен псевдоним. Ще цитирам думите на Светлин Русев, казани за него (2006 г.), които най-топло и искрено определят значението му за българското изкуство: „Не знам дали някога ще дойде времето да разберем каква награда на съдбата е да имаш в духовния дом на нацията изкуството на Никола Терзиев“.

Иван Кънчев, художник от последния отрязък време, респектира с творческата си биография, реализирана у нас и в чужбина. „Синтез между съд и пано“ са негови думи, които стоят програмно в цялото му творчество. С тях той сродява скулптурата с приложната утилитарна керамика по свой уникален, „мозаечен начин“. Респектиращи професионални умения и възможности, придобити и практикувани с всеотдайност. Внушителни по размер и монументално излъчване кръгове и призми, в които е вграден лабиринтът на живота, стоят непоклатимо през неговите сетива и разбиране за основни постулати в творческия акт. Винаги съм се изумявал от неговото изкуство. Как се прави тази сложна мозайка от печена глина в тези негови съдове-пана!? Миниатюрни модули от материал в сложна пространствена мрежа, която изпълват и изграждат смълчаните монументални форми. Тези късчета изначална материя, изпечени и опушени, внасят изключително живописно богатство с нюансите на охрата и черното. Пластиката в тях, сложният рисунък, който се получава от начина на изграждане на обема, внушават богато пластическо преживяване. Синтезът между функционална форма и скулптура той постига с уникален подход и резултат.

Иван Кънчев притежава и рядката между художниците изследователска дарба и страст. С това той дава ясен принос за опазване паметта на художествения процес у нас. Нещо изключително важно и актуално сега. За да имаме стабилна основа и верни критерии при оценка на собствената ни култура и духовност.

Колкото и във видимото двамата художници да са различни, има и нещо обединяващо в тях. То е заложено в мотото на изложбата, постигнато в дълбокия план на общуване. С артистична непринуденост, която удовлетворява зрителя. А то е внушението за монументално, устойчиво, утвърждаващо начало в изкуството, което е насочено към стойности, от които човек се чувства здравословно в духовен смисъл. Стойности, хвърлящи мостове между епохите в човешкото съществуване. За да ни напомнят възможността да се чувстваме духовно единни преди и сега.