3 ноември – 6 декември 2020
СГХГ

Независимо че изложбата на Свилен Стефанов съдържа изцяло нови или непоказвани у нас работи, може да се каже, че тя представлява нещо като финал на негов доста отчетлив период, продължил повече от десетилетие. Тези последни години имат своето специфично звучене, защото за този автор може да се каже, че със сигурност е преминал през много периоди. Че е изкуствовед и преподавател по история на изкуството на ХХ век в НХА, че през 90-те е минал първо през минималистичен период, а после с група XXL се е занимавал с какво ли не – от неоконцептуализъм до неоекспресионистична живопис. Помним добре инсталациите му със злато и олово около 2005 – 2006, когато развиваше по-скоро идеологическите аспекти на изкуството.

Още от 90-те Свилен Стефанов категорично се обръща към живописта. И това не е странно, доколкото повечето му колеги и приятели от групата XXL също се насочват в тази посока – Хубен Черкелов, Генади Гатев, Росен Тошев, Димитър Яранов... Така се оформя един нов живописен кръг, свързан със зрялото творчество на едно поколение, появило се и утвърдило се като носител на промяната в българското изкуство.

Свилен Стефанов е един от живописците, които бихме могли да отчетем като характеризиращи времето, в което живеем. Защото самата му история, неговото творчество носят сложни и често противоречиви белези. Личи си опитът му в концептуалните стратегии, личат си фабулирането, наративът, парадоксалните семантични конфигурации, които създава. От друга страна, той се уповава на традиционна маслена живопис, работена най-често с велатурни слоеве до достигането на експресивна пастьозност в дадени зони. Стефанов води разказа и конструира материалната повърхност на картината като единно цяло, поради което умело избягва превръщането на тези произведения в някакъв тип илюстрация. Тук текстът разиграва образа, но по парадоксален начин, вкарвайки зрителя в странни асоциации.

В изложбата преобладават подчертано хоризонтални формати. Те могат да бъдат наречени условно и „кинематографични“ поради възможността за формиране на някаква фабула. Това е една от запазените марки на Свилен Стефанов от последните десет години. В тези платна цели процесии от „романтици“ погребват с особено уважение и респект „концептуалисти“, каквото и да означава това. Посланията в тази изложба най-често са лишени от самопонятна логика, но пък така сякаш наистина отговарят на актуалните модели в обществото и културата ни. Кои са романтиците и кои концептуалистите? Има ли въобще концептуалисти в истинския рационализиращ смисъл на класическото движение, или тук винаги повече сме наблюдавали неконвенционализиращи метафизици? Още по-странна е появата на жанра „историческа живопис“, който днес сякаш е изчезнал, но тук виждаме платна като „Тайните оръжия на Фердинанд“ или „Последната снимка на футуристичната армия“, отпращащи ни в годините около Първата световна война.

Странното е, че работите от този последен период на Свилен Стефанов са колкото емоционално натоварени, толкова и рационализиращи в метафизичната линия на някаква „постнова предметност“. В тях самоубийци съжителстват с извънземни, красивото е пронизано от трагичното, героичното е смазано от идиотското.

Това не е точно сюрреализъм, а по-скоро напрежение между подчертано богатия и подкупващ окото живописен език,

но който разкрива абсурдизма в менталните полета на съвременния човек.
В тези картини присъстват и много скрити смисли, идващи от историята на изкуството, философията, литературата и музиката. И всеки зрител ще види това, което може да види, но дори малкото тук ще е много. Затова тази изложба не бива да бъде „четена“ в традиционното разбиране за живописното произведение. Картината буквално крещи, че е именно живописна повърхност, но какво се крие зад нея? Дали Свилен Стефанов не е мистификатор, също бидейки едновременно концептуалист и романтик?