11 – 27 март 2025
галерия „Стубел“, София
Има нещо атавистично в страховете ни от пещерните отверстия, което същевременно примамва към мрака – непознат, но праисторически уютен. С това въведение държа да подчертая, че повествованието излиза от емоционалната натовареност, която Мария Ландова очертава в идеята и тревогите си към настоящата изложба и привнася не една, а няколко гледни точки към нея. Понеже темата, с която този път се е захванала авторката, е вълнуваща и актуална, се изкушавам да допринеса към основата ѝ с всичко, което преминава през сетивата и съзнанието ми, докато „попивам“ рисунките на Мария, както мастилото пропива в хартията, на която са отпечатани. Развивам тези планове, за да допълня авторската интерпретация от личната гледна точка на зрител и колега. Идея и творби, които не търпят рамки, могат да се разглеждат във всякакъв контекст, но преди всичко – верен на оригинала.
Думите „пещера“ и „Платон“ се съотнасят към въображаемите диалози на този философ с неговия учител Сократ, описани в творбата му „Държавата“, към книга VII. Алегория на всичко, в което Платон вярва по отношение на „света на вещите“ и „света на идеите“, като последните са основа на конструкцията на мироздание то. Митът за същността на формите, а не тяхната едноплановост тук и сега, поднесени ни по субективен начин. Но думите „пещера“ и „Платон“ имат още убежни точки, които поддържат тезите на Ландова, без да ги изкривяват.
Мария Ландова / Парников ефект, 2023, темпера, акрилен маркер, колаж, 30 х 42
Според това, което сме учили по история на изкуството, рисунките от пещерата Алтамира са отдалечени на около 20 000 години от нас, според по-нови проучвания можем да добавим още 10 000 години. Топлите и динамични експресии в тази дълбина от Северна Испания ми напомнят на фигурите и пространствата, които създава Мария Ландова поради свободата на изказа и заради индиректното претворяване на субекта. Всъщност – правилното, търсещо същината. Във Ватикан има едно фреско, наречено „Атинската школа“, в което като събирателен център са образите на двама големи философи на античното време – Платон и Аристотел. Около тях има множество влиятелни фигури от гръцката Античност, има символи, отношението на Ренесанса изобщо към древните школи, към себе си и отпратки към нас. Образът на Платон е портрет на уважавания от Рафаело Леонардо да Винчи, този сборен образ сочи нагоре, към незримото. Прозрял, че вещите са преходни и живеем в имагинерен свят. Визира онзи, другия. Светът ни е многопластова илюзия, изпълнена с уместни цитати, а възходите му се случват винаги в неуместни времена.
След тази прелюдия, която може да звучи отвлечено, но е необходима, за да облека в думи моите усещания в многото планове и различните възможни тълкувания на „Пещерата на Платон“, се връщам в конкретната реалност, в която рисунките на Мария шестват. От известно време творбите ѝ ми въздействат като процесии, като охолни пирове на нашето безсмислие и това не е случайно впечатление – този проект има синтезирана рамка, която е с название „Ходещи и чакащи“. Ходим ли безцелно? Чакаме ли нещо да се случи? В чистилището ли сме вечно?
Момент от откриването
Постепенно, разлиствайки дълбините на така притегателната утроба към нашата същност, Мария Ландова разказва истории за печал, която е тук и сега, но има универсалност. Илюзиите, в които сме потънали, са колкото следствие от заобикалящото ни, от дразнителите, толкова и доброволното ни желание да се оплетем в тях. Ако случките от пещерата на експеримента чертаят мними сенки, ако образите на преплетени животински мускули, подчертани с топли сиени и умбри, разказват праисторическото шествие във въображението на тревожните за всеки час оцеляване люде, то сборът, който Мария прави в настоящата си изложба, ни подвежда постепенно към антиутопията, безизходността на символите, които си избираме. Именно, ние си ги избираме и ги натоварваме със смисли циклично през епохите. Разгръщането в „Пещерата на Платон“ става постепенно по тази логическа линия, полека сме въведени в бездната, която по-скоро изисква от нас. Внимание. Към детайла. И към постоянната процесия на древните човечета, изплуващи от дълбините или изтляващи в тях. Дълбокото е плашещо, но и мамещо. Приканващата вътрешност е удобна, но и изкривяваща действителността.
Както стана дума в началото и както е видно от посоките, които могат да бъдат и повече, и още, и разклонени, и неизследвани от спелеолозите, това начинание на Мария Ландова е мълчаливо шествие на обвинителите, които така приличат на нас – от праисторията, през античните сказки и мощта на ренесансовия дух до днешните оглозгани силуети на великото подобие, наречено човек. По образ, но не и по мъдрост. Разпадаме се, ходейки, мълчаливо крещим. Волно се отправяме към пещерата. Към пещта.
Илиян Урумов
+++
Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 02/ 2025, с. 66
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:
