Неизказани мисли от едно откриване
април 2026
Художествена галерия – Добрич
Двадесет и осем години работихме заедно с Пенка Димитрова като уредници в Художествена галерия – Добрич. Достатъчно дълго време да опознаеш някого „по-отблизо“. Почти по едно и също време, лятото на 1993, започнахме работа в галерията. Навлизането в музейната професия, справянето ни с документацията, опознаване на фонда и сблъскването ни с едни и същи проблеми подпомогна бързото ни сприятеляване. Намирахме време за лични разговори, обсъждахме автори, творби и като цяло „голямото изкуство“. Заедно формирахме вкус и предпочитания. Спорихме, но често бяхме на едно мнение. Пътувахме заедно, участвахме в пленери, срещахме се с колеги, които ставаха наши общи приятели. Наехме общо ателие, направихме няколко съвместни изложби, продавахме и си подарявахме картини, оцелявахме. Говорихме много, споделяхме си. Изведохме теорията за „неделния художник“, борихме се с липсата на време за рисуване, с компромисите на пазара и вкуса. Завиждахме на „свободните“ необвързани с работно време художници. Мечтаехме за големи ателиета и цялото време на света.
Разказвам всичко това не за да изтъквам близостта ни, а да обоснова правото си да говоря лично за Пенка като човек и творец. И най-вече да споделя впечатленията си за изложбата ѝ „Вътрешни състояния“ в Художествена галерия – Добрич. Ще се опитам да подредя всички мисли, които ми хрумнаха, и всички думи, които бях намислил за откриване на изложба. Думи, които исках, но не успях да кажа, а ми се иска да бъдат чути. И без това за Пенка не е казано и написано много.
Пенка е от творците, които не парадират със себе си, не „бие тъпана“ при всеки успех. Без излишно самочувствие, но уверена в това, което прави. Не се „взема много на сериозно“, типично за нейното чувството за хумор. Дълго може да разсъждава за безсмислието на всичко това, което прави, за трупането на картини, никому ненужни и т.н., но оставайки сама да обърне последната картина и да започне нова. Пенка е от търсещите художници, недоволните, изискващите още от себе си. Експериментира с различни материали, похвати и техники. През годините преминава през много етапи, активни творчески периоди и периоди на „почивка“. Не вярва в задължително ежедневно рисуващите, но е дълбоко убедена, че вдъхновението идва с рисуване и работа.
Пенка Димитрова е родена в село Звездец, Бургаска област. Родителите ѝ попадат там по волята на разпределение на баща ѝ като част от българската армия, макар че и двамата са от Предбалкана, Карловско и село Старосел. Не след дълго се установяват в Бургас, където Пенка учи до гимназията. Това е времето, когато още не я познавам, макар че много ми е разказвала за играта около блок „Краставицата“, за прескачане до гробището, летата на село в къщата в Старосел и много други спомени, подкрепени с чернобели снимки. Завършва Художествената гимназия в Казанлък през 1977. Същата година е приета във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Стенопис“, при проф. Никола Гелов. Завършва през 1981 и вече семейна заживява в Добрич, където започва и осъзната творческа дейност като художник, педагог и ръководител на детска школа към Читалище „Йордан Йовков“ в града.
В ранните творчески години, освен живопис и рисунка Пенка експериментира с керамика, декоративни и фигурални пана, рисувани чинии. В този период фигурата присъства и в живописта наравно с неконкретния пейзаж като алегория на имагинерна действителност и повествование. Мъжът и жената като семейство, къщата като дом и храм, куче или котка като част от семейството и дома с букет цветя върху кухненската маса, рибарят с неговата огромна риба на морския бряг и други са темите, които най-често я вълнуват.
През 1993, след започване на работа като уредник в галерията, започва нов, творчески продуктивен етап за Пенка, период на съзряване и преосмисляне на отношението ѝ към живописта и изкуството въобще. Ежедневната работа с фонда, докосването до творчеството на класиците ѝ повлиява много, но най-полезна е пряката среща и запознаването с действащи изявени художници. Особено вдъхновяващо е участието ѝ в пленер „Хартията“, организиран от екипа на галерията. Работата с хартия, преминавайки през чисто експериментални творби, носещи пленерна свобода и послания, Пенка успява да осмисли като колажно присъствие в живописта. Подбира, събира и съхранява различни хартиени фактури и цветови наслагвания, изчаквайки подходящия момент за умело вграждане и вплитане в живописното платно. Такива примери има и в настоящата изложба.
Десетките участия в пленери в Полша, Франция, Румъния и в България са начинът за комуникация, обогатяване и вдъхновение на Пенка. След всяко завръщане изпробва нови похвати, пречупвайки ги през своята призма. Често сменя платното с твърдостта на дървена основа. Напластява слоеве боя, търсейки груби и изразени фактури. Преработва стари работи, използвайки готовите цветни подложки. Изгаря и изстъргва в търсене на богати живописни стойности на петното, разлива велатури. Абстракцията измества фигуративното и конкретиката на пейзажа. А пейзажът е все по-имагинерен, доловим като спомен, намекнат в заглавието на творбата.
Следват участия в изложби, самостоятелни и съвместни, пътувания, работа и постоянство. Години на трупане на опит. Опит, осмислен и обобщен в изложбата „Вътрешни състояния“, представена в Художествена галерия – Добрич.
Самото заглавие подсказва, че
погледът на авторката е насочен навътре към душата, мислите и вълненията.
За изложбата тя споделя: „Думите на Клод Моне: „Аз рисувам това, което чувствам, а не това, което виждам“, са точно описание на това, което показвам в тази експозиция. Всяко платно е състояние – момент на напрежение, баланс и емоционално усещане. Не водя зрителя към конкретен разказ, а го каня да присъства, да усеща и да създаде собствен поглед и смисъл в пространството между видимо и невидимо“.
Посоката, застъпена в концепцията, не е нова в същността си за Пенка. Вглеждане в емоциите и вътрешните напрежения, размислите за видимото и невидимото, пречупени през личното преживяване, присъства и в по-ранни нейни творби. Не толкова темите, а реализацията и визуализацията им в тази експозиция са нови и изненадващи. Подведена концептуално и смислово, изложбата впечатлява със своето цветово и идейно единство. Познавайки Пенка като човек и емоционалните „бушувания“ в предишни нейни изяви, очакванията ми бяха за „напрежения“ във вътрешните състояния. Но изненадващо експозицията внушава спокойствие и лекота. Цветовата гама е идентична за работите, развиваща се между бледо синьо-сиво и резедаво в комбинация с млечнобежови тонове и охра. Общото усещане е за лекота, като че ли всички картини са нарисувани на един дъх. А цветовото наподобяване на сепията от старите фотографии допринася за чувството на лично споделяне с носталгичен привкус. Абстрактното звучене на творбите, подпомогнати и от качественото аранжиране, преливането на основните елементи от платно в платно създават своеобразен ритъм и подпомагат възприемането на изложбата като едно цяло. Методът на живописване е лек, с много свободни разливания, с натрупване на структури, дорисувани с въглен и тънка четка. Едрите живописно натоварени петна са успокоени от широки полета равен тон, балансиращ и успокояващ погледа. И вече уравновесената повърхност е прорязана от силния контраст на сблъсъка на черно и акцент от едра сочна маска бяло или активен цвят. Категоричният удар с четката допринася за чувството на спонтанност, но е много премислен и точен. И цялото „действие“ се разиграва еднопланово, в двуизмерното пространство на платното. Някои от заглавията напомнят за пейзаж, но не като действителност, а като спомен или илюзия („Край морето“, „Залив“, „Край реката“). Цикъл от работи само намеква за брегове, но те са далечни, неконкретни, нереални („Далечни брегове“ I, II, III, IV“. Други заглавия директно повеждат към вътрешни преживявания и аналогия с възприятия и усещания („Сън, който не помня“, „Прегаряне“, „Съпротива“, „Заклинание“ и др.“. Двата големи цикъла „Разпад на образа“ и „Източни мотиви“ са разсъждения за баланса на мимолетното и тленното, на преходното и наистина ценното.
Започнах с това, че познавам Пенка от дълги години. Присъствал съм на проявленията на много нейни творчески превратности, на тревоги, съмнения и терзания. Но с последната си изложба „Вътрешни състояния“ тя успя да ме изненада със спокойствието, баланса и увереността, които работите ѝ внушават. Но понеже наистина познавам неспокойния ѝ дух, вечно търсеща и откриваща, оставам готов за нови изненади. Ние, колегите ѝ, сме тук и ще я очакваме отново у дома, в галерията, на която отдаде толкова време и енергия.
Недко Недков
