12 декември – 14 януари 2020
галерия „Арт алея“, София

Когато става дума за специалност „Резба“ в нашата Художествена академия или за изложба на резба, първата асоциация все още е с българското възрожденско художество, приложено върху съвременни тавани, иконостаси, пана в представителни обществени сгради и респективно с видовото разделение на изящни и приложни изкуства. Едва ли някой се съмнява обаче, че дървото предимно се реже, а изложбите на българските „резбари“ в последните десетилетия, както и утвърдените международни, а и национални скулптурни симпозиуми и изложби, с равноправно участие на дървото, камъка, метала, синтетичните материи ясно показват промяната в статуквото: премахването на границата между декоративна резба и скулптура в дърво. От години защитите на дипломни работи в споменатата специалност напускат ограниченията на „декоративното“ и „приложното“, за да използват възможностите на това специфично художествено умение в неудържимо разширяващия се като познания и конфликти съвременен контекст.

И все пак устойчивостта на традиционалисткото мислене е налице, както се вижда в българската художествена среда и когато се коментира съотношението между завършеното произведение и подготвителната рисунка, въпреки изложби като тази в СГХГ с проектите на Кристо. Дори като че не e напълно отмряло даже смешното предубеждение, че скулпторите „не могат да рисуват“. Така че напомнянето пред българската публика за архаизмите, блокиращи нейната рецепция на съвременното изкуство, в което дефинирането на самото понятие за изкуство е в криза, не е излишно.

Оттук идва желанието на Николай Златанов – Кайо да състави изложбата „+ Рисунка“, която да наблегне върху значението на рисунката в творческия процес на автори, за които афинитетът към изразните качества на дървото е предопределящ. Неговата концепция за рисунката като ескиз, начало на творческия процес, не блести с оригиналност, но съзнателно или не смисълът ѝ се оказа най-ясно изразен в леко неустановената позиция на знака + в плаката на изложбата в „Арт алея“. Това изместване прави връзка с рисунката като „малък светъл процеп“, по неговия израз, през който се вижда както началото, така и краят на една идея. Това отношение слага рисунката и преди, и след, и заедно със скулптурния продукт.

Изборът на малката група резбари – Йордан Йорданов, Камен Симов, Николай Мартинов, Роберт Цанев, Светослав Хаджигаев, заедно със самия куратор, е определен от чувствителността им и към рисувания образ, а и от това, че те са се школували в една и съща катедра на НХА. Оттам произтича и другото условие – да бъдат представени различни поколения, с различни творчески програми, с различните етапи, до които всеки е стигнал, с различните места, които заемат в оценъчната система на критици и клиенти, но и с онова, което са взели от академичното образование и са го преработили в собствения си подход като творци, а някои и като преподаватели. Всеки автор сам определя отношението си към рисунката спрямо триизмерните обекти.

В „Сънят на моряка“ и рисунката „В мислите ми“ Кайо Златанов буквално материализира съзнанието, което продуцира идеи, спомени, сънища, възбуждащи реакции на възторг и страх. Както в бароково усложнената скулптура от прецизно моделирани три вида дърво, така и в рисунката със смесена техника е представен метафоричният образ на отворената човешка глава, чиято вътрешност е стълба, по която ще се спуснат ангелите на вдъхновението и въображението. С литературните реминисценции и символния език той осъществява програмната творба в изложбата.

Както при него, така и в „Безтегловност – същността на мечтата“ на Камен Симов в дървото е изявен естественият вид и отново се третира идеята за идеята, но в този случай двете крила, разтворени в противоположни посоки около кадриращия отвор, с плавните форми и почти невидимо положения върху светлото дърво сребърен прах, представят мечтата като светлинен миг, като несвършващо движение, носещо потенцията за осъществяване и за безвъзвратно отлитане. Постигнатата чрез плътния материал алюзия за нематериалността и крехкостта на идеите измества пластиката в позицията на ескиз спрямо въгленовата рисунка, която подава водещата тема – светлината е само възможност да виждаме, а в мрака се крие вътрешното зрение.

Модулният конструктивизъм и привнесената цветност са обща отправна точка в работите на Роберт Цанев и на един от младите участници, Николай Мартинов, но приликата е само дотам. В последните години, както и в показаната композиция „Бодил“ Роберт Цанев натрупва в плътна маса ярко оцветени стереометрични форми, които абстрахират природните качества на различните използвани видове дърво в един геометризиран растителен свят, чиято красота се проявява в игровото комбиниране на кубове, кълба и бодящия конус. Абстрактната композиция с подчертани обеми в рисунката с креда се възприема като самостоятелна творба, едновременно завършен модел и реплика с ново качество.

Николай Мартинов, чието оцветено с акрил пано „Нощ“ е нов момент в неговия все по-успешен художествен експеримент, тръгва по обратния път – от черната плоскост към пробиващите я калейдоскопично цветни пирамидални форми, с които се постига едновременно релеф и орнаментално организирана композиция. Въздействието е поетично и асоциативно, а близкият поглед разкрива фино резбовани листа в местата на пробив, намекващи за постмодернистко отношение към концепцията „възрожденска резба“. Доколко обаче с нарушената цялост авторът проблематизира самия творчески жест, показва серията рисунки с молив „Намерение“, разработена в прецизната неутралност на технически чертеж и предлагаща модул за комбинации от разчупени, разкъсани дървесни парчета. Привидно неутралната форма е наситена с драматизма на разрушеното живо дърво, преформатирано, за да стане изкуство.

„Запазената марка“ на Йордан Йорданов е ни повече, ни по-малко вселенският строеж: в „Отвъд“ (от цикъл „Сънища“) той слепва парченце по парченце, шахматно редувайки по-тъмен и по-светъл орех, една обемна рамка, удържаща празния център, който разкрива вътрешната структура на сътворяването – в процеса на ставане, но и на възможен разпад. Рисунката „Лице“ е пластичен ескиз на самия метод на работа, в който прокъсаните в хартията квадратчета и графично подчертани кръгчета набелязват взаимодействието на градивните елементи в завършената творба – кубични и цилиндрични късчета дърво.

Рисунката колаж „Ходя насън“ и металната, отчасти ready-made скулптура „Последната капка“ на другия млад участник, Светослав Хаджигаев, тотално преобръщат с присъщото му дръзко отношение към конвенциите визията на изложбата. Анекдотичното свързващо звено – капката, процеждаща се от панталона на екстатичния визионер и тази от крана на чешмата, уголемена и разтегната до неясен предел, предлагат в шеговита игра на образи многопластов прочит на добре познатата словесна метафора. Заставайки наопаки на колеги и учители, той на практика обявява и защитава свободата в интерпретирането на съвременните видове и жанрове изкуство, в частност на пластиката в дърво.

Тръгвайки от една несложна пропозиция, изложбеният проект демонстрира синергията на пластика и рисунка в менталния и емоционален процес, произвеждащ визуално изкуство, и така предостави на зрителите не толкова честата възможност да изпитат естетическо и интелектуално удоволствие. „Арт алея“ е сред малкото галерии, където тази цел е била систематично търсена и където скулптурата в дърво е била на почит. Затова е толкова жалко, че това място е вече затворено.