4 – 28 юни 2024
СБХ – Шипка 6, зала 1А, 1В, 1С

Интересът към тазгодишната изложба на секция „Живопис“ на Съюза на българските художници е извънредно голям. За това сочи внушителната статистика на общия брой кандидатствали художници от цялата страна, както и на представените автори и произведения в експозицията. Зададената тема по идея на Слав Недев предразполага към многообразни интерпретации, измерения, усещания и светове. Автори от различни поколения, с утвърден подход и мотивация или едва сега започващи своето професионално изграждане третират темата спрямо своето разбиране за живописта и професионалните си възможности. Колкото и различни да са като принадлежност към социална и локална общност, тези художници създават изкуство в едно и също време. Като съвременници те често общуват и си влияят един на друг. За щастие, съществува универсална сила на отблъскване, която се долавя между представените в изложбата автори, позволяваща разграничаването им един от друг въпреки взаимодействието, в което временно се озовават техните произведения.
Мащабната експозиция може да се възприеме като

своеобразна извадка, представяща актуалното разнообразие и „разслояване“

на художествената сцена в страната.

Селекцията на „Паралелни светове“ бе поверена на жури в състав: проф. Станислав Памукчиев, Богдан Александров, Весела Ножарова, Генади Гатев, Дина Стоев, Долорес Дилова, Калия Калъчева, Мария Василева, Ралица Игнатова, Слав Недев, Яна Братанова. Комисията прояви респектиращо отношение и внимание към всяка постъпила за разглеждане творба. В процеса на избор направиха впечатление немалко директни опити – глухи стилови и композиционно отдалечени наподобявания на утвърдени преди десетилетия автори и тенденции. Работата на професионалната критика често цели да предпази художника по най-деликатния начин от лекия утъпкан път без трудности, отвеждащ до никъде. Да прецени дали се пресича някъде с този на изкуството и да разпознае мигновено свързващите ги центрове.

Антон Терзиев

Сред авторите, които се откроиха, са и получилите номинации художници: Валентин Панайотов с „Наследство“ (вероятно автопортрет) и „Заек“, Цветан Раденков с композициите „Разходка с куче“ и „Меланхолия“, Мария Райчева с ритмичните голямоформатни творби, Минко Йовчев с композициите „Обществено-полезен“, Калина Мавродиева с минималистичните произведения от серия „След себе си“ и Елена Панайотова с работата „Дюрер – Божидар“. Блестящ пример за „омаж“ на знаковия „Малък заек“ от 1502 на Албрехт Дюрер. Това срамежливо и крехко животно, нарисувано в оригинал с безпрецедентен натурализъм, апломб и виртуозност от майстора от Нюрнберг, е огледано в очарователния образ на „Дюрер – Божидар“, вписан от Елена Панайотова в ръчно изработена рамка от текстил по особено подходящ начин.
Непосредствено преди официалното откриване на изложбата в залите на „Шипка“ 6 бяха гласувани и определени шестте награди. Наградата на СБХ получи Антон Терзиев, представен в изложбата с произведенията The Best Won But, This Time is Her и I See Myself As What I Always Wanted to be.

Драгана Павловска

Наградите за млади художници, осигурени от мецената Тодор Стайков, отидоха при Ангеларий Димитров, участващ с ,,Доминация (Териториално надмощие)“ и ,,Изкуственият интелект хваща златната рибка“ от 2023, и Драгана Павловска, обещаващ млад автор, за работата ѝ „Човекоядец“. Наградите от архитектурно студио ZOOM бяха присъдени на Анжела Терзиева за творбата ѝ „Подслон“ и на Иво Бистрички, участващ с композицията „Стадион“. Гълъб Гълъбов получи Наградата на фондация „Св. св. Кирил и Методий“ за хиперреалистичните „Склад“ и „Почивката“.
Водещо в творбите на отличените автори е постигнатото от тях равновесие и въздействие без опит да поучават.

Ангеларий Димитров

Пишейки тези редове, в съзнанието ми изплува образът на онова топлолюбиво увивно растение с неземен цвят, чието име (пасифлора) олицетворява всичко съществено, което може да се каже за живописта – „страст“ и „цвят“. Неуморното желание на това красиво жилаво цвете да тръгне нагоре и нагоре, без умора, без почивен ден. Да обгърне сивата стена, изпречила се пред него, да я превземе, моделира и направи различна. Дали това растение не поставя простичкото условие на задачата, която стои пред художника?
„Изкуството не е огледало, което да отразява света, а чук, който да му даде форма.“ Владимир Маяковски

Яна Братанова

КОТКАТА НА ЖИВОПИСЦИТЕ

За общата изложба на секция „Живопис“ на Съюза на българските художници Стефанка Стойчева е подбрала картина с името „Старата котка“. Не зная обаче дали тя самата, или комисията, селектирала картините, интуитивно не са имали предвид една друга котка, знаменитата на Шрьодингер, когато са одобрявали творбите. Впрочем няма в действителност кой знае колко значение как са напаснати двете котки в една обща изложба, изявяваща се под мотото „Паралелни светове“ (4 – 28 юни 2024). Защото какво по-паралелно от Шрьодингеровата котка, която в зависимост от това жива ли е, умряла ли е, изгражда напълно различни вселени? Такива разбягващи се вселени, между другото, градят и народните приказки: върви си юнакът, а изведнъж пред него път с три разклонения: тръгне ли наляво – главата си ще изгуби; тръгне ли надясно – за вещица ще се ожени; тръгне ли по средата – негов си е рискът, той ще му бере гайлето (просто за сведение: руският передвижник Виктор Васнецов има точно такава картина, нарича се „Витяз на кръстопът“). Та тъй „витязно“ някак си се чувства и посетителят на „Паралелните светове“: ако от входа свърне вдясно, едно най-напред ще види и ще му се набие в очите; ако пък тръгне вляво – друго ще е първото впечатление; направо ли поеме – до „Стадиона“ на Иво Бистрички ще стигне, за да му светне, че по някакъв начин точно тази картина събира в себе си множеството творчески тенденции на секцията „Живопис“ на СБХ – едновременно и абстрактна, и конкретна, нещо като символ и емблема на днешните български художнически дирения…
Наляво ако се втурнеш, витязче, насред абстракционизма ще се озовеш. Посреща те почти веднага творбата на Румен Читов „Тетраграма“ – картина със сдържани, но ефектни цветове, разделена на четири, в която съзираш едно разгърнало се пространство, едновременно привличащо, но и някак държащо те настрани. Станислав Памукчиев, за когото знам, че е редил изложбата, изглежда е решил, че по някакъв начин трябва да отграничи и съответно да синхронизира търсенията на днешните български живописци, за да успее зрителят да открои характерности и специфики. Необходим кураторски акт, тъй като работите са голям берекет – 155 художници излагат, някои с по 2–3–4 неща. Трябва да има ориентир и той е междата на фигуративното с абстрактното: поемаш наляво – абстрактно, поемаш надясно – фигуративно. Нещо като Алиса: или си в Страната на чудесата, или в Огледалния свят. Разбира се, това не значи, че сред морето от картини в едното или в другото направление няма да откриеш такива, които изскачат отвъд правилото: в лявата посока например това е „Гората с червените дървета“ на Десислава Денева-Попова – платно в духа на метафизичната живопис на Джорджо де Кирико, в което една самотна кукла лежи в гората, създавайки усещането за опасност, за изоставеност, за мъртвина. В другата посока, дясната, това са „Мултиплицирани контрасти“ на Любен Генов, изградени с, личи си, трудоемка техника, които обаче – гледани отдалеч – привличат окото не само с контрастите, но и с точковидните паралели, спускащи се (или издигащи се, всеки сам нека реши) по височината на платното. Не зная дали такава е целта на Любен Генов, когато работи върху картините си, но след като ги видиш, си даваш сметка колко трудно е изкуството на художника, колко много той изразходва енергия, интелект, време, емоции, за да изобрази своите творчески видения и да ги представи на разбираем език пред зрителя. Не е лесно да си художник, казваш си, и се смиряваш като едновременно с това притихнал и смълчан се възхищаваш…

от изложбата

Още много са творбите, от които човек може да се възхити в тази изложба. Да, моите познати и любими художници Катрин Томова, Калия Калъчева, Минко Йовчев, Цветан Казанджиев, Явора Петрова са там, на висотата на своя талант, и платната им (условно казано, защото не всичко е платно в изложбата – има и хартия, и ламарина, и зебло) радват и галят окото. Но тук ми се ще да посоча друга художничка, чието творчество познавам що-годе добре и харесвам – Нора Ампова. Не заради друго, а заради хумора и иронията в двете ѝ картини „Не излитай!“ и „Тежестта на битието“. В първата една накачулена с черни пера фигура е стъпила на земята и предупреждението за излитане, става ти ясно, не просто е ненужно, а е някак чак смешно, тъй като „образката“ няма ни най-малко намерение да лети гдето и да е. „Тежестта на битието“ пък е съвсем буквално изтълкувана: една глава, върху която е кацнал черен камък; ще речеш, че по някакъв неведом начин перата от „Не излитай!“ са се вкаменили и са се преместили, за да се превърнат в тежест. Диптих на „непоносимата лекота на битието“…

Елена Панайотова 

Нора Ампова си играе с думите (не е единствена, прави го и Минко Йовчев, ала любимо ми е: „Това не е Дева Мария, това е Принцесата и граховото зърно“), а други – бая народ впрочем – си играят с образите. „Паралелни светове“, няма как: те са не само паралелни в пространството, но и във времето. Интересното е, че репликите са повече на световни художници, няма диалог с български: Валентин Панайотов със своя „Заек“ безмилостно ни препраща към „Одраният вол“ на Рембранд и „Труп на бик“ на Хаим Сутин; Димитър Стайков – Деметриус ни припомня със „Слонът на Целебес“ образцовото дете на сюрреализма Макс Ернст; Александра Макова с „Пътуване“ ни купува билет за Йеронимус Бош и неговото „Велико носене на кръста“ – плътно скупчени лица, само дето нейните не са така противни като на морализаторстващия фламандец. Е, тук може да кажем, че има и препратка към „Трета класа“ на Иван Фунев, но сякаш Бош е повече присърце. Паралелността в световете на историята обаче я изрича най-директно Елена Панайотова: тя не ни оставя да се чудим и маем кой е вдъхновителят ѝ, посочва си го одма – Албрехт Дюрер. Нейният „Дюрер – Божидар“ ни представя прочутия заек, изпълнен обаче с една доста по-небрежна техника и то съвсем не защото техниката, използвана от Дюрер, не може да бъде имитирана също толкова прецизно, а просто защото желанието е да се покаже как класиката по някакъв начин в днешното време олеква; как всичко може, всичко е позволено и как „всеки сам си преценя“. Това е една от най-ироничните към нашето съвремие платно, но заедно с това е и някак най-печалното: Дюрер е мъртъв и няма кой да го замени. Да, аз, Елена Панайотова мога, ама има ли смисъл, ако никому не е нужно изкуство, ИЗКУСТВОТО? Май няма…

За много още творби, показани в изложбата „Паралелни светове“, би могло да се говори, защото съвсем не са малко тези, които впечатляват, вдъхновяват, въодушевяват. Да речем Мая Мечева с „Между два свята“: тази дребна, едва видима човешка фигурка, която е притисната отвсякъде и която никъде място не може да си намери – уж прекрачва, ама май пустотата ще я глътне; и Сизиф на Камю неочаквано изниква в паметта ти; или Цветелина Максимова с „Част от цялото“ – отново взаимна игра, в която диалогът между картините създава нещо трето, което отваря двери за всеки любопитен и отзивчив зрител; или „Син или червен“ на Елена Георгиева с визуалната загадка на колорита, прикриващ формата, посочвайки обаче по този начин, че едното не може без другото, че двете са заедно и в тази неразкъсваема заедност се случва всъщност изкуството. И още, и още – „Паралелни светове“ е изложба, в която всеки може да открие нещо за себе си, да си хареса, да го запази в душата си. Без значение в коя посока ще поеме, винаги ще открие нещо хубаво, нещо, което ще го възвиси, възвеличи, възторгне. Като по този начин и той самият става същият търсач на приключение в „Паралелните светове“ на съвременните български художници, които са толкова много, че са неизброими, неизбродими, неизмерими…
И точно поради това – неустоимо привлекателни и наляво, и надясно, и направо…

Митко Новков (текстът е публикуван в портал „Култура“, 21 юни 2024)

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 03/ 2024, с. 18
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: