4 – 28 февруари 2020
галерия „Арте“, София

Приятелството и отсъствието на един голям Човек и Творец ни събират в изкуството – това, което за Стоян Цанев имаше стойността на обител и пристан. Там се чувстваше неуязвим. То му даде възможност да познае абсолютното измерение на душевната пълнота. Стоян зададе най-висока нравствена и естетическа мярка, с която да измерваме израстването на личността по пътя ù към вечността. Уви, пое твърде скоро към тази така непонятна и болезнено разкъсваща за нас неизвестност, но ни подари миг от нея чрез безценните духовни дарове, надхвърлящи границите между материално и нематериално, остави творби, даващи облик на неназовимото и ваещи необяснимото.

„Нощта на моето раждане“, която е своеобразна сърцевина и поанта на тази наша среща, ни изправя пред величието на творческото рождество – просветлението, извисяването, вярата, освобождението. Тези живителни кълнове ни припомнят прозрението на Стоян – „След страданието идва спасението!“. Мащабът на неговото творческо завещание обезсилва съждението, че земният път на човека е мъничък къс светлина между два безкрайни отрязъка мрак. Ако има край, има и начало, духовните достояния остават винаги отвъд тези условни граници. „Нощта на моето раждане“ се превръща в метафора на идването Оттам тук и тръгването Оттук натам. Нощта – отрязъкът от земното битие, който с мнимата си непрогледност оставя недоизказани и незрими нещата, отвеждащи ни отвъд познанието, дадено ни от сетивността, забулва междата, деляща битие и небитие. Там се ражда просветлението. В бездната на мрака е зародишът на безконечните рождества, там където няма край, а само начало.

Раждането на личността на твореца – мигът, в който волята встъпва в съюз с предопределеността, е неделима част от интроспективния диалог в единение с хората, избрани от съдбата да го съпътстват. За Стоян изкуството и приятелството деляха един пиедестал в скалата на това, което той определяше като най-голяма ценност.
Художниците в това красиво многогласие обединяват своя пластически говор, за да изповядат споделените ценности в дълголетното извисено общуване. В артистичния си свят всеки от тях е носител на елементи, същностни за целия духовен и творчески мироглед на Стоян, белязан от безпределната дълбочина на философското проникновение.

Тишината, пронизана от мощта на многопластовото внушение, която изпълва картините на Милко Божков, въплъщава в себе си извисяващото прорицание и катарзиса в нескончаемия път към Абсолюта. За Иван Русев изкуството се превръща в обител, къс облагородена твърд, в която той внедрява най-непонятната и възхитителна абстракция – духовността. С изтънчения си лаконизъм Зиятин Нуриев извлича от материята непоклатимите устои на връзката с първоначалата. Чрез първичната мощ на градивото, въплътена в тежки слитъци материя, Свилен Блажев и Станислав Памукчиев прокарват брод към мига на сътворението. Светлоносната лапидарност на Захари Каменов дава облик на изконния стремеж към проникване в непонятното. Чистотата на възприятието, извисяващата проницателност, свободата на безметежното съзерцание и драматизмът на предопределеността бележат артистичната изповед на Ангел Станев, Емил Попов и Георги Чапкънов.
Овеществявайки дълбочината на духовните си прозрения, художникът сякаш вае пътя на своята душа през неизбродното битие. Всеки досег с творбата ни отпраща в безкрая.
Приятелството, основано на духовното единение и съграждащото начало, ни дава увереността да твърдим, че Стоян продължава да бъде тук, в този кръг, а не там.

С нестихваща сила продължава да отеква в съзнанието ми моментът, в който разбрах, че за Стоян времето е спряло и се намира отвъд прага на вечността. Необятната и безпределна тишина, която обгърна душата и ума ми в този миг, продължава и до днес. Тя заключи завинаги в себе си всички спомени, всичко казано и съпреживяно… но даде полет на онова, което поради невъзможност да сведем до обозрима понятност, наричаме истинно, на всички недовършени разговори и недоизказани мисли… с кристална и звънка чистота болката заличи границата между реално и нереално, понятно и непонятно… началото и краят изгубиха контурите си, за да се влеят в неразривно единение…

Съприкосновението с личност от такава величина ясно указва, че това, което измерваме с време, е невъзможно да обхване истинските измерения на подобно общение – миг от вечността, въплътил в себе си онова, което е белязало толкова дълбоко всички нас, които имахме привилегията да споделим безценния дар на неговото приятелство.