Столичната галерия „Ракурси“ представи новата серия картини на Андрей Даниел в периода декември 2017 – януари 2018 г. Още в самото заглавие „Картини върху хартия“ се усеща опозиция, чрез която авторът ни въвежда в изложбата си: нетрадиционните за него материали и живописта съжителстват ли спокойно?

Чрез този въпрос Андрей Даниел обединява няколко свои цикъла, съдържащи фина среща между вътрешния свят на човека и външния. Изложбата е по-особена заради това, че зрителят стои срещу съприкосновенията на художника със себе си и с видимото. Наблюдаващият е допуснат до мислите, преживяванията и местата на твореца. За разлика от апокалиптичните настроения у човека напоследък, при които всяка случка е наречена „следващият край“, картините на Андрей Даниел посрещат с въпроси за бавно протичащи процеси, какъвто е и светът.

Ако делникът е разменна монета за големи, осмислени или не дотам, разкази, засягащи бързия успех, липсата на време, препускането през важните случки, то живописта на Даниел говори за съзерцанието. Картините му приемат направените избори от човека; циклите в изложбата обговарят дистанцираността в някои от най-сложните. Природата е разделена на две – тази, която ни кара да я съпреживяваме, и още една, която сме покорили („Природата I, II, III“ и „Над природата I, II, III“). Реалното е разделено на две: от една страна – сънят и неговото напускане и от друга – опознатите места, видими и достъпни за сетивата (циклите „В просъница“ и „Интериори“).

В изложбата личи поетапното

влизане в съществуването на човека.

Андрей Даниел подчертава свързаността му с естественото (природата), с изкуствено създаденото (машината), с личното му пространство и местата, които посещава.

Във всяко от произведенията личи дистанцията за осъществяване на съзерцанието. Природните пейзажи въвличат зрителя в спокойствието, което предвещава по-нататъшното проблематизиране. В цикъла „Над природата“ човешкото присъствие демонстрира своя триумф, без да бъде в опозиция с природно даденото. Намесата на произведеното (летящата машина) сякаш е само момент, който не може да наруши продължаващото съществуване на мисълта, човека и природата. Присъствието и в двата природни цикъла е възможно през специфичното усещане за наблюдаване на природата, въпреки че човекът липсва. Именно тези картини са своеобразни фрагменти от спомените на художника, които никой друг не може да обвърже с определени места. Усещането е за наратив, който няма начало и край, но е в действие и следва своя собствена посока. Уловимото в тези картини е само момент от това движение на автора през спомените му.
Разказът продължава през „Румънска къща“ и „Хърватска къща“, които засилват усещането за нещо по-особено в заобикалящото ни. Започнал с по-общото понятие природа, той започва да стеснява своя фокус към конкретното. Андрей Даниел осъществява съзерцателна разходка през възможността за обговаряне на личното, неприкосновено съществуване.

В серията „Интериори“ художникът представя нюанси на интимното пространство, в което се помещава ежедневието. Мисловната осезаемост на пространствата добавя още едно измерение на човешкото. Картините сякаш предоставят различни аспекти на личното, като легитимират основанията за наричането на дома или мястото – дом. Усещането за присъствие е осезаемо въпреки липсата на човешка фигура. Всеки от различните интериори добавя нов фрагмент от наблюдаването на света. Един от тях обаче е по-особен от останалите. В него виждаме силует, изобразен така, че зрителят да не вижда обекта, който силуетът наблюдава, но да бъде ясно, че действието е именно това – съзерцание.

Разказът преминава в следващ етап. Андрей Даниел ни въвежда в едно състояние, до което никой освен изпитващия го няма достъп. Състоянието на полусън и полубудност ще е междинното пространство, до което авторът ще ни отведе. Цикълът „В просъница“ е краят на разказа за човешкото. Най-субективното, което авторът представя, съчетава в себе си реалното, което познаваме от другите цикли, но и онова, което не познаваме, което представлява интровертна памет на следващите, по-дълбоки гмуркания след съня, може би в неизразимото. Трите картини от цикъла имат свой език, на който разказват за себе си. Цветовете, използвани от автора, са сякаш кодове за различните измерения на съществуването ни.

Преминавайки през различните етапи на възприемане на света, в картините на Андрей Даниел се обособяват различни нива на съприкосновение. Разказът, започнал от вън навътре, не потвърждава единствено вярна еднопосочност. Светът, който описва авторът, сякаш може да бъде опознаван двустранно. Целостта на познанието за съществуващото не би била възможна чрез едната посока. Етапите, които представя художникът, могат да бъдат самостойни съзерцателни познания, но и двустранни нюанси на метафизичната цялост на света. Дори и подведен от „безотговорността“ на своите студенти, Андрей Даниел не отстъпва от достойнствата на света на своята живопис, „прескачайки своето табу“.