Изложба „Едно десетилетие“ от цикъла 120 години българско изкуство (1972 – 1982)

Текст от откриването на изложбата

Тази изложба e за тези, които знаят да четат азбуката на пластическите изкуства непредубедено, дори и да не са живели във времето на създаването й, ще им каже много и за времето, и за авторите, и за организирания живот на художника. За тези, които са живели и участвали в нейното създаване – е възможност да прочетат с днешна дата собствените си усилия и като път, по-малко или повече и като траен резултат.

За тези, които сега ще откриват имената, които отдавна са част от сериозния път на българската пластическа култура, за тези, които не знаят какво е ОХИ и какво е да избираш няколкостотин работи от три хиляди – тази изложба може да им разкрие един свят, непознат като изкуство и невъзможен да съществува днес като артистична мотивация.

За културните спекуланти тази изложба съдържа отговори, които са доста

по-различни от черно-бяла манипулация за общите изложби като някакво казионно артгето,

в което живеят само усмихнати работници, ударници и идеализирани герои – партизани, облечени в някаква социалистическа стилистика от 50-те години на миналия век.

За прохождащите тогава млади автори тази изложба показва колко далече и колко по-различни са от началото, а за утвърдените автори е възможност да преоткрият и себе си, ирезултатите на свободния избор днес, и относителната независимост и съобразителносттогава. Тъй нареченият прочит на художествения живот във времето, което обхващаизложбата, би могъл да се прави по различен начин, съобразен с идеите на кураторите. Картината би могла да бъде една, ако изложбата се състоеше само избрано от най-доброто иинтересно като изкуство; би могла да бъде и друга, при буквално възстановяване цялостнона една или друга изложба, което технически е доста трудно. Би могла да бъде и трета, спредставяне на повечето автори с една работа, каквато е идеята на кураторите за тазиизложба. Но независимо от различните възможности и идеи за постигане духа на времеточрез една или две общи художествени изложби – това, което днес е разположено на тритеетажа, е достатъчно за изводи за художествения живот, за оценка и евентуална преоценкана артистичната продукция, за общите и индивидуални тенденции, стига да сме наясно икъм какво се стремим.

Далече съм от идеализиране и на времето, и на артистичния живот, познавам много добре и меда и жилото му, но има неща, които са непоклатими и като разнообразие на творческите индивидуалности, и като пластическа стилистика, и като трайни постижения. Сериозните автори във времето са развивали възможностите си, следвайки идейно-художествените принципи, които тогава са изповядвали, в по-голямата си част изповядват и сега. Премахването на идеологическия нормативизъм не промени възгледите на по-силните автори – за съжаление пазарният механизъм се оказа по своему опасен и не толкова творчески съзидателен за някои.

Приех поканата на Димитър Грозданов да кажа няколко думи и за малко техническо съдействие не заради някакъв сантимент, а с убеждението, че съзнателното или несъзнателно безпаметие е опасно и вредно, независимо дали си живял вчера, днес или ще живееш утре. Още по-опасно е тенденциозното политическо манипулиране на художествения живот, разчитайки на неговото непознаване. Не идеализиране на времето, а разбиране на механизмите, които мотивираха авторите, организационната система на Съюза на художниците и неговата относителна художествена и икономическа независимост, работата с окръзите и принципите на сътрудничество и възможностите да се реализират. Какво означава представянето на 3000 работи, жури от 20 души и съставено от едни от най-добрите автори, приемане на 400-500 произведения, откриване като на национален празник и почти цялата изложба – откупена?! Нещо повече – срещу задължението за построяване на изложбена зала или галерия! Ясно е, че днес нито времето, нито развитието, нито артистичните тенденции позволяват подобен художествен живот. Но въпросът защо

проиграхме едни сериозни позиции, без да завоюваме други

остава открит?! Отговорите могат да бъдат различни, но изводите са задължителни, ако искаме да бъдем в движението на културните процеси.

Иска ми се да вярвам, че тази изложба ще бъде част от лечението на една артистична амнезия, която е колкото духовно заболяване, толкова и израз на обществена безпътица. Преди 10 години направихме с две млади изкуствоведки подобна възстановка с избрано от 80-те години. Не е нормално да чакаме още 10 години след тази изложба, за да си опресняваме художествената памет. Опасно е! и за изкуството, и за паметта!

Надявам се идеята, която е родила тази изложба да стане трайна тенденция в живота на Съюза.

Светлин Русев, 12 ноември 2013