23 април – 7 ноември 2022
Spazio Rava, Венеция

Българският павилион на Венецианското биенале (23 април – 27 ноември 2022) тази година е тихо убежище, в което да се срещнеш със себе си и да поиграеш с възприятията си. Проектът „Ето къде си“ на художника Михаил Михайлов и кураторката Ирина Баткова е разположен в пространството Спацио Рава (Spazio Rava) – хубаво, централно място на Канале Гранде, но не съвсем отговарящо на представата за „бял куб“. Изходна точка за инсталациите вътре са

залите с техните галерийни „компромиси“,

в които авторът е работил с характерните си стратегии – почти невидими намеси, особено забележими в опита да се слеят със средата пазители, бели скулптурни обекти, някои от тях – части от пърформативни костюми или мебели, други – абсурдни, но сякаш функционални почистващи „инструменти“, рисунки на прах и видеа, документиращи привидно безцелни повтарящи се действия някъде в спектъра между забавление и убиване на времето.

Вдясно от входа е разположена инсталация от миниатюрни черни четчици и бели скулптури, снабдени с черни четкащи повърхности с инженеринг на почистваща система, създадена за много конкретна, макар и напълно неясна за посетителя цел. Вляво, над главата на зрителя простърчат от тавана паралелепипеди (изложбени постаменти, окачени на тавана?) с петна от течове (всъщност нарисувани), дискретно нарушаващи личното пространство. Входният коридор позиционира посетителя пред голям прозорец, от другата страна на който има телескопична бяла инсталация (четириъгълна фуния, концентрираща се в една убежна точка, която според случая може да се окаже главата на друг посетител). Тази „бърза връзка“ към паралелно пространство блокира гледката към вътрешния двор и оставя едва малка дъга от прозоречната рамка, през която се виждат пролетнозелените клони на дърво във вътрешния двор. Този малък отсек от гледка анкерира санитарна мекота на силно конструираното вътрешно пространство към продължаващия навън живот, поклащан от вятъра, огрян от слънцето и напълно подвластен на времето.

Голямото централно пространство е заето от огромен прецизен постамент, леко повдигащ от пода осемнайсет рисунки на прах, разположени в грид 6 х 3. Посетителят е изтикан да ги обикаля и разглежда от тясната пътечка, оставена по стените. Но всъщност тя или той съвсем не е нужно да знае, че това са рисунки, нещото изглежда

по-скоро като сцена, на която нищо не се случва.

При един фотографски макрорежим на наблюдение може и да е просто сцена на времето, в което въпросният прах-декор се е натрупал. В ъгъла от шкафа излиза друг постамент, а върху него е столът на пазителя – странна мебел с бели ръкави, изглеждаща по-скоро като уред за рехабилитация в санаториум.

В дъното, в малка стаичка, под отчетлив геометричен витраж тече видеопрожекция, в която човек в костюм се спуска по сипей с пясък. Под и над прожекцията (на пода и от тавана) е разположена композиция от бели постаменти, овали, цилиндри, снабдени с дръжки като на метли, подпрени, поставени, облегнати в несигурна позиция, балансираща между изложбен обект, който не се пипа, и инструмент, който да сграбчиш и да правиш с него неясно какво.

На път за двора се минава покрай една миниатюрна видеоинсталация, свряна под конструирано не-стъпало, в която човек в костюм се върти около себе си в ограничението на много нисък таван. Прави го с усърдието на дете на въртящ се стол, което между забавление и досада методично проверява кога ще му се завие свят, за да започне отново. Привидната безцелност на тези действия, на обектите, на цялото пространство, създават именно усещането за този добре познат тип игра, в която детето е оставено да се справя със скуката и да изучава света и себе си, приспособявайки наличните предмети и ситуации.

В двора се вижда обемът на телескопичната инсталация от прозореца. Видяна отвътре като убежна точка, позицията за главата на посетителя сега разгръща перспективата обратно, разширявайки я към галерийното пространство вътре. Въпросната наблюдателница е наречена headspace, пространство, отделящо съзнанието от тялото, сякаш подобно упражнение въобще е възможно. И това, след като цялата разходка вътре в инсталацията е разчитала именно на тялото на посетителя, за да бъде оразмерена, възприета, преживяна, за да го прилъже в една игра на ума, в която никой не му е казал правилата. Както в „Алиса в страната на чудесата“ обаче страната е създадена от обеми, текстури, плътност, маса, пропорция. И е съвсем бяла.

Маргарита Доровска

+++


Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 02 / 2022, 62 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:

+++

В пилотния Episode 000 на подкаста Говори артистът Маргарита Доровска и Михаил Михайлов обикалят инсталацииите в изложбата „Ето къде си“ (Here You Are) в Българският павилион на 59-то Венецианското биенале и ги обсъждат. Можете да чуете разговора им тук:

или тук:

spotify shorturl.at/dtuyJ

apple podcasts shorturl.at/iqrtT

google podcasts shorturl.at/bxRS5