октомври – ноември 2018
Париж

Като изкуствовед, радвал се на възможността да пребивава в Сите де-з-ар (Sité internationale des arts) в Париж през есента на 2018 г. няма как да не отбележа т.нар. оpen studios (отворени ателиета – бел. ред.), които видях в

това съвременно международно подобие на вавилонската кула

– веселото общежитие на резидентите артисти от много страни и континенти. Всъщност това е форма на комуникация преди всичко между тях самите чрез езика на изкуството, тъй като отворените ателиета се посещават предимно от живеещите там творци, получили възможността да се запознаят с Париж и неговите интелектуални богатства, а и самите те да покажат на заинтересуваните своето изкуство. Предимно това са млади хора, за които престоят в сърцето на града на изкуствата е възможност за инспирации от различен порядък – от архитектурата, от музеите, от старите майстори, от съвременното изкуство и неговите прочути места за излагане – центрове, фондации, галерии, панаири. Повечето от тях наистина използват Париж активно – като обект на творчество или като място за стимулиращо упражняване на изкуство.

Питайки една млада иранска художничка кога намира време да работи в толкова изкусителен град като Париж, тя ми каза, че ставала много рано, за да рисува своите абстрактни картини, и понякога дори не излизала навън. С други думи, отворените ателиета са необходимост за повечето художници, а и за представителите на останалите изкуства в Ситето – музиката, сценичните изкуства, фотографията и т.н. Хепънинги и пърформанси също са сред предпочитаните форми на изява заради концептуалността на замисъла им, освободен от материалните опори, трудоемкия пренос на оригинали зад граница и известната доза аматьорство при необичайните условия за саморепрезентация в ателиетата. Отворените ателиета, понякога и по няколко на вечер, приемат гости за 4-5 часа на точно определена дата, която се огласява седмица по-рано на съответните места и по имейл. Придружени с малко коктейлче, подготвено от домакините на отвореното ателие, в тях топло се посрещат чуждестранни колеги и близки приятели, създават се непринудени възможности за взаимно опознаване и бъдещи по-трайни контакти. По време на моя престой и двамата български художници резиденти Момчил Мирчев и Дора Славова използваха тази възможност и показаха свои творби. Момчил Мирчев – представител на Националната художествена академия и преподавател по скулптура, изложи във вид на цветни фотографии свои творби, които се отличаваха с един позатихнал, но винаги модерен дух, завещан ни от авангардното изкуство на футуристите, Осип Цадкин, Ханс Арп, Александър Архипенко и др. Удивително при него като творец е прочитът на различни стилове в скулптурата на ХХ век, сякаш от тях още може да се изстискат незабелязани детайли и внушения, да се прегрупират утвърдените им особености в собствени визии, като им се даде индивидуален почерк.
Дора Славова, визуален артист от Бургас, изработи по време на престоя си в ателието на СБХ сложна инсталация, на която ще се спра по-подробно поради факта, че беше показана в оригинал и наблюдавах процеса на създаването ѝ. А постепенно в процеса на сближаване между нас започнах да си обяснявам и психологически избраната строго рационална подредба на елементите ѝ, свързвайки ги с ведрия и едновременно сдържан характер на художничката, с нейното деликатно чувство за хумор и голямата ѝ любознателност към съвременното изкуство.

Нейната работа „На масата“ беше разположена върху 1/3 от пространството на ателието – в нея се включваха маса от инвентара му, участъци от тавана и пода, съединени с копринени конци, на които висяха отвесно лъжици и ножове, също обвити в бяла коприна. В този дъжд от копринени нишки върху масата деликатно се открояваха бронзирани и бели хартиени квадрати, подредени шахматно. Белите лъжици и ножове се редуваха диагонално, падайки само върху белите квадрати, но копринената им връв отвеждаше погледа към тавана и неговите отново шахматно подредени бронзирани плочи, от които сякаш извираха нишките. Играта с бели копринени конци, завършили с висящ предмет, продължаваше заявеното чрез шахматните полета върху масата и тавана желание за игра на шах – играта на шахове и крале, играта на мислещите и знаещите. Тя се разпростираше и в пространството около масата, обгръщайки го отново със същите висящи предмети.

Тук имаше и второ ниво на визуалната игра – обичайните предмети във всекидневието като лъжицата и ножа, в случая това са пластмасови прибори, използвани за еднократна употреба, придобиха чрез опаковането им с бяла коприна благородно звучене и сякаш напомняха в цялостната композиция непознат музикален инструмент, от който би могло да се извлече звук чрез поклащането им. В тази, нека да я нарека, аристократична инсталация заради многото смислови намеци с царствеността предметите губеха първоначалното си значение и оставаше да говори само тяхната форма, която бе съществена за цялостното въздействие. Изисканият колорит от черното на завесите като фон, бялото на коприната, бронза в квадратите допълваха новите внушения от сребърните лъжички (да си спомним израза „роден със сребърна лъжичка“) и правеха работата хибрид между текстил и пластика, между игра на форми и послание за духовна независимост.

Инсталацията на Дора Славова вероятно имаше свои източници от великолепието на Париж, но и от вече правеното в родния Бургас (показаната там по-рано инсталация „Тифани“) – художничката бе превърнала тези ежедневни прибори в свой визуален и добре разпознаваем код, но тук те бяха в нова конфигурация, може би най-добре премислената и най-провокативната към зрителя с неговите фантазии.
Бях благодарна на Дора Славова, че вместо обичайните пейзажи от Париж бе подредила именно тази своя инсталация на духовността, за да ни предизвика да я разглеждаме в размисъл за играта като културно явление, като еманация на изкуството и като сама създаваща изкуство. Тогава си помислих, защо пък всеки български художник, който е имал мерака и е направил изложба в Сите де-з-ар, да не разкаже на страниците на този Бюлетин за своята работа? А когато го придружава и изкуствовед – какво по-естествено от това?