21 май – 13 юни 2020
СБХ, Шипка 6, зала 1B
На няколко пъти имам честта да откривам изложби на Филип Попов, но и досега не се осмелих да напиша текст за него. Неговото творчество на пръв поглед е податливо на интерпретация с използване на обичайните философски цитати от съвременни мислители. Но това е прекалено лесно и лицемерно, когато се изправиш пред това необичайно изкуство, което не обича формалността в избора на сюжета (ако има сюжет?) и не заслужава дежурно оплетено писание или пък хипстърска бележка в безплатно седмично издание.
Филип Попов е далеч от дигиталното изкуство, както и от хладността и роботичното,
където често се опитват да го подредят от страх да не признаят, че неговите графики (графики ли са?) действат силно емоционално и хипнотично – не с оптичната си необичайност и халюциногенност, а именно с отклоненията от симетрията и вибрациите. Неговото изкуство е едновременно „Бразилия“ (бел. ред. – филм на Тери Гилиъм), мухата, която отклонява сигнала, пронизително силните високи честоти, които не можем да чуем с ухото, и ниските честоти, достъпни само за изчезващите китове.
Не е случайно, че един от малкото добри текстове за него е написан не от критик на визуалното, а от поетесата Надежда Радулова. Той е от каталога към изложбата и ще го прочетете тук.
Антон Стайков
+++
Текст на Надежда Радулова към каталога на изложбата
В ORDER Филип Попов въобразява непостижимото
Поставя мен и теб, и себе си в метапози-ция спрямо поредица от обезпокоителни обекти, съставени от линии и точки, които трептят и произвеждат многоизмерност.
Тези обекти могат да бъдат видени като (архи)архитектурни композиции или като музикални конструкции, или като свръхпрецизни дигитални паяжини, или като живи мавзолеи, или като неразшифровани извънземни обелиски, или като нещо шесто и седмо. Шансът обаче това да се случи, един от тези възможни сюжети да се разгърне, е минимален, защото преди да се капсулират в принудата на видимото, обектите трептят и произвеждат звук. Обекти, които звучат. Звук, който се вижда. И с който – рано или късно, по-близо или по-далеч, лесно или пък мъчително – влизаме в резонанс. И веднъж влезли в резонанс, биваме всмукани, погълнати, превърнати в трептящи в определен ритъм и периодичност частици. Извадени от надредната си позиция на възприемащи, аз и ти (защото тук „ние“ е невъзможно множество) ставаме отделни точки от математическа безкрайност, или по-скоро от безкрайно много математически безкрайности. Това дотук обаче е само опит за механистично, рационално обяснение на случващото се. Затова да се върнем отначало.
В ORDER Филип Попов въобразява непостижимото.
Нека тръгнем от предпоставката, че аз и ти гледаме обекти, които трептят. Разбира се, тази предпоставка е подвеждаща, защото скоро ще установим, че гледаме не е точната дума; думата е слушаме. Слушаме с очи. В мига, в който стане пределно ясно, че образът тук е проводник на звук, предпоставката, че аз и ти гледаме тези обекти, които трептят, че сме на безопасно разстояние от тях, губи валидност и в миг изпадаме от височайшия трон на реда в ужаса на невротичния хаос. Аз и ти вече нямаме очи, нямаме преграда, която да отрази вибрациите на черните струни. Без кожата на зрението ние сме уязвими създания, оголени до ритмичните, но крайни пулсации на сърцата си, до глухото бучене на собствената си кръв. Ставаме слепи свидетели на смъртността си. Безформени обекти на някакъв нечовешки поглед. Не ние гледаме тях, те гледат нас. Прозрението идва твърде късно… Да, тези внушителни обекти не са част от изложба, наречена ORDER, подредена за определен период на определено място. Те са живи, безсмъртно живи нечовешки очи, които се взират в нас от четирите стени на залата и ни поглъщат до последния ни атом, до последната ни точка. И размножават крайността ни до степен на безсмъртност.
В ORDER Филип Попов постига непостижимото – произвежда безсмъртност.
И никога няма да си тръгнем оттук.
И никога няма да си тръгнем оттук.
Надежда Радулова
.jpg)
