Галерия (11)

16 юли – 26 август 2018
ХГ Варна

В мащабната изложба, наречена „Володя Вълчев и приятели“, освен колекция от живопис на рано починалия Володя Вълчев (1953 – 2000) с по една творба бяха представени художниците Вихрони Попнеделев, Боян Боев, Веселин Начев, Явор Цанев, Николай Николов, Милко Божков, Ванко Урумов, Петьо Маринов, Георги Лечев, Георги Йорданов, Владимир Иванов, Владимир Киров, Лора Маринова, Димитър Борисов, Чавдар Петров, Васил Василев, Тодор Тачев, Росен Донев, Александър Николов, Венелин Иванов, Пламен Аврамов, Ангел Атанасов. Тъй като много от колегите почти са го забравили, а младите художници не познават изкуството му, ще разкажа малко повече за Володя.


Володя Вълчев / Пърформанс



В един топъл октомврийски следобед на 1984 аз се приближих до редицата от четири малки ателиета, долепени до централната сграда на някогашната варненска фабрика „Вулкан“. По това време тя вече бе превърната в уникална художническа колония. Различните по големина и разположение помещения – разкроени, преградени и достроени – бяха станали ателиета на артисти от две много силни поколения, влезли в българското изкуство през 1970-те и 1980-те години. Като някакъв мистериозен и смущаващ лабиринт с дълбоки, тъмни коридори, с множество различни врати, водещи към безкрайно разнородни по стил и подредба ателиета, с олющени сиви стени и мътни фабрични прозорци „Вулкан“ имаше магнетично привличане и безспорна слава в културните среди.

Там се създаваше най-новото и най-сериозното изкуство в България,

което въпреки строгите, ограничаващи и ограничени естетически норми, наложени от тогавашната тоталитарна държава, носеше новаторски дух, висок пластически вкус и една различна, много по-стилна и ярка визуална култура.

  • Володя Вълчев / Камен бряг
  • Володя Вълчев / Дъщеря ми


За първи път пристъпвах в тази „сталкерова зона“ след пристигането ми във Варна като млад изкуствовед. Прозорецът на третото ателие беше отворен и аз надникнах през него. Вътре, пред статив за живопис, седеше млад мъж с буйна коса. Той се извърна към мен и аз видях красиво, продълговато лице със светли очи и блага усмивка. Беше като някакъв романтичен образ от роман на Дюма или новела на Цвайг – имаше висока слаба фигура, изящни дълги пръсти, плътни чувствени устни, високо чело и безупречно правилни черти на лицето. Излъчваше одухотвореност, благородство и аристократизъм, които рядко се срещаха, особено в нашата българска, човешка общност. Това беше Володя Вълчев. Малко по-късно, когато станахме приятели, разбрах, че той има сложен и ярък характер, в който доминираше по детски чиста доброта и сърдечност, но в който избухваха и пламенни, бунтарски настроения. Съзерцателните състояния, в които той се любуваше на природата или на изкуството, се сменяха от бурни бохемски ритуали. Спокойствието и усамотението в ателието се редуваха с екзалтираните пориви на страстната му артистична натура. Ведрата добронамереност и любезност, които обикновено проявяваше към всички, можеха за миг да се превъплътят в яростно несъгласие и остра словесна реакция. Беше се устремил с

възхитителна непоколебимост към „високия стил“ във всичко,

защото виждаше и осъзнаваше, че той липсва или се среща много рядко в тогавашната обществена, културна, личностна и всякаква друга среда. Володя Вълчев искаше да бъде по-различен от нея и постигаше това със забележителна лекота и непринуденост.

Една година след първата ни среща той вече беше в друго, много по-голямо ателие в дъното на дълъг коридор на втория етаж в старата фабрична сграда. Почти винаги там се лееха чувствените, плътни и вълнуващи гласове на известните блус музиканти Джон Лий Хукър, Мъди Уотърс и Би Би Кинг. Володя беше влюбен в тази музика, може би защото тя импонираше най-добре на емоционалната му природа. Той рисуваше винаги на нейния звуков фон и нямаше как тази топла, силно въздействаща музика да не влезе в картините му, в живописния му стил, в колоритната звучност, в артистичния жест. В чувствителността на Володя се намесваше и мистериозният, богат на символи и фантазни истории свят на Едгар Алън По, и романтичната, приказна и естетска образност на Оскар Уайлд – писатели, които той обичаше да чете.

Романтизмът се беше приютил в душата му и се разпознаваше във всяка нейна проява – в бавните разходки, в които високата му фигура достолепно водеше за каишка любимия му дакел Додо; в броденето по зелени поляни, където преследваше и ловеше огромни пеперуди, които после грижливо подреждаше в своята колекция; в бохемското самозабравяне, при което очите му се пълнеха с тъга и копнеж по нещо далечно и непостижимо; в пламенното, почти ученическо и наивно влюбване; в нежността и обичта, които изпитваше и проявяваше към най-скъпото си същество – дъщеря си Владислава.

Володя Вълчев беше

рядък феномен за нашата българска среда и порядки.

Всички го харесваха и уважаваха, никой не го мразеше, бързо му прощаваха и забравяха острите думи, които понякога изричаше. Човешкото му и артистично обаяние беше силно и безусловно. Беше спечелил репутацията си на най-красивия и стилен художник и беше влязъл в кръга на най-талантливите.

Раболепието и угодничеството – черти на поведението, които бяха много разпространени във всички сфери на живота в тоталитарна България, а и в годините след нея, бяха чужди на Володя. Той се дистанцираше от всякакви политически кръгове и нечисти прояви както преди, така и след промените през 1989. Успяваше да запази достойнството си в тези отвратителни времена, когато примитивни и посредствени хора с власт често унижаваха грубо и безцеремонно духовния човек.

Една великолепна серия от големи акварелни рисунки на женски тела, направена в последната година (1980) от следването на Володя Вълчев, открива пълно освобождаване от академичните принципи и похвати. Вместо точно и прецизно моделиране на фигурите той се отдава на чувствения импулс и на бързия експресивен жест, с който полага едри цветни петна – динамични, безплътни и прозирни, поведени от стихийно и бурно чувство, бегло намекващи за анатомични форми, търсещи преди всичко някакво екстатично състояние на ръба на абстрактното. Тези чисто експресионистични откровения в определено модерната естетика на автономния художествен образ сякаш заявяват още в началото на пътя му, че свободата във визуалното изразяване ще бъде водещият и най-важен принцип в изкуството му.

След завършването на университета Володя Вълчев преподава три години (1980 – 1983) в художествената гимназия за керамика в град Троян. Там започва първият му период в живописта, който продължава до 1985. Природните мотиви, които той рисува, са доведени до силно условни, почти абстрактни цветни композиции от раздвижени петна, тъмни акценти и светли проблясъци. Доминира експресивното, свободно живописване, силното чувство и драматичното настроение. В тези най-ранни творби може да се усети донякъде влияние от вкуса към тъмните и сиво-сините тоналности на неговия учител Янаки Манасиев.

През 1985 Володя влиза в новото си просторно и светло ателие във фабрика „Вулкан“, превърната в художническа колония. През следващите пет години в живописта му се появяват нови особености, които придават много впечатляващ визуален характер на картините му. В общото тъмно, сиво-черно или студенокафяво пространство изгрява много по-цветен и интензивен център предимно в червената гама. Фигурите са стопени и превърнати в чиста, експресивна и чувствена живопис в някакъв енигматичен бейкъновски дух. Истински шедьовър от този период е картината „Блус“, 1988, в която вихреното движение на цветните петна, ярките контрасти между тъмен фон, червени, синьо-зелени и жълти фрагменти, богатият и сложен ритъм на хроматичните маси, интензивната звучност в центъра на пространството, създават внушение за музикална абстракция, изградена с удивително вдъхновение и безупречен вкус.


Володя Вълчев / без название



Музиката играе особено важна роля в живописта на Володя Вълчев. Той обича да работи винаги на звуков фон, и то главно на своите любими блус музиканти – Джон Лий Хукър, Мъди Уотърс, Би Би Кинг, Ерик Клептън. Наситената и ясно структурирана ритмика на тази музика; силно емоционалното преживяване във вокалната ѝ интерпретация; ярките, екстатични и чувствени орнаменти; топлото, разтопяващо душевните сетива звучене; темпераментните и спонтанни артистични реакции; свободното импровизиране на гласа и инструментите; колоритната и романтична мелодика; експресивността и екзалтацията;

усещането за вътрешен бунт на човешкото същество –

всичко това сякаш мощно преминава в плътта и душата на неговата живопис от този втори период до самия край на творчеството му.

От 1990 започва нов период в изкуството му. Живописта му засиява в много по-интензивни колоритни хармонии, полихромието завладява чувствителността му и се настанява трайно в картинното пространство, а то излъчва вече много повече светлина. Неговите любими синьо-зелени тонове озвучават богато и нюансирано почти цялата живописна повърхност, като оставят на червените, жълтите и оранжевите фрагменти акцентирането на важни зони в центъра на композициите. Самите композиции са вече напълно отворени, неограничени, свободно изтичащи в пространството. Полагането на неголеми живописни петна и мазки превръща картината в пулсиращо, жизнено, ритмично цяло. Маслената боя не е плътна и пастьозна, а е разредена, размита и прозирна. Този почти акварелен характер на живописване създава чувство за изящна лекота, за свободно движение на сетивата, за дълбоко дишане на цветната повърхност, за нежно докосване до боята и платното, за аристократичен финес в преживяването, за изтънчена чувствителност, за пълно и съвършено владеене на сложния художествен акт. Володя Вълчев е такъв в тези години, той е в своята артистична сила.

През 1990 той рисува една великолепна картина, наречена „Дъга“, която много условно изобразява конник в червени и жълти тонове сред синьо-зелен пейзаж. Две години по-късно той създава по-големите като формат творби „Жертвоприношение“ и „Странстващ рицар“ със същия сюжет и подобна колоритна хармония. Тези картини поставят силно начало на новия му период дори в символичен смисъл с енигматичния рицарски поход към нещо неизвестно, вълнуващо и красиво. Тук ще спомена, че Володя боготвори изкуството на великия руски символист Михаил Врубел, обича да се връща в мислите и разговорите към известните му „Демони“, към безпределната дълбочина и драматичност на състоянията в тях. Но той е привлечен силно и от начина на живописване при този класик, от богатия и сложен колорит и неговото свободно, страстно и експресивно моделиране.

В неговото изкуство от 1990-те години се явяват

удивителни живописни преображения на природата.

Володя не се отказва от нея и не става абстрактен художник, независимо че повечето от работите му тогава звучат като абстрактни композиции. Той обича да съзерцава природата и сякаш споделя възгледа на Пол Гоген, който съветва:

„Не копирайте прекалено много от натура! Изкуството е абстракция.

Извличайте я от природата, като я съзерцавате!“.

Володя се вглежда в отраженията върху водните повърхности, тяхната подвижност и цветна игра го въодушевяват да създава великолепни хроматични композиции – цикъл „Отражения“. Той се възхищава дори на блатото и намира в него привлекателен и загадъчен живот, спокойствие и хармония – „Блато“, 1995. Прави голяма серия „Водопади“. Вдъхновява се от крайбрежни и планински места, от скалисти заливи и екзотични градини. Често забелязва и рисува пътеката в някаква природна среда (особено в неговите акварели).

Той лишава конкретните природни мотиви от веществена материалност и ги превръща в пластическа структура на картините си, която насища с чисто субективните си състояния и подчинява на абсолютно свободното си чувство.

Естетическият характер на изкуството на Володя Вълчев го приобщава изцяло и напълно към модерната европейска живопис. Или по-точно към този неин класически етап от развитието ѝ, при който се отстранява миметичната, природонаподобителната, реалистичната образност и се приемат принципите на автономната живопис. Тя вече не е „вчувстване“ в обективната, материално-веществена, оптическа красота на природата, а е „абстракция“ на персоналното артистично виждане, на индивидуалното отношение и преживяване на твореца, на волята му за създаване на художествена форма (Вилхелм Ворингер). Модернизмът осъществява прехода от природата като траен обект на художествена интерпретация към абстракцията като чиста естетическа категория, която води до откриването на „нова художествена реалност“ с независими и собствени пластически закономерности. Изкуството става хармония, паралелна на природата (Пол Сезан).

Тези особености и принципи се осъществяват още в изкуството на постимпресионистите, набистите, фовистите и експресионистите, но те продължават да живеят трайно в естетическото съзнание през целия XX век. Посочената естетическа същност се отнася в пълна степен за живописта на Володя Вълчев и за неговото интелектуално и художествено отношение към природата и нейното интерпретиране. Както вече казах, той не се отрича от нея, не я игнорира изцяло и не стига до пълна абстрактност на визуалния образ. Той използва природните мотиви като впечатление от изразителни и вълнуващи пластични и колоритни съотношения; като повод за създаване на чиста живопис, в която се отпечатва субективното му чувство, а цветът се развихря свободно. Именно звучният, интензивен, богато нюансиран и експресивно положен цвят е голямата сила на Володя, която го прави уникален в съвременното визуално изкуство на България. Подобно хроматично богатство, подобна изтънчена чувствителност и подобен експресивен и свободен жест почти не могат да се открият в съвременната българска живопис. Тези художествени достойнства заедно с удивителната му човешка душевност го правят в истинския смисъл на понятието чист живописец.

Румен Серафимов


+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 04 / 2018, 50 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:

 

Смислови групи: