19 юни – 2 юли 2019
галерия „Средец“, МК

Днес Симеон Панайотов е в своята творческа зрелост. Днес той е различим в резултата на своя артистичен избор. Избор, следвал артистичните интуиции и натрупаната опитност през дългите години на вътрешно съсредоточен и всеотдаен труд.

Симеон последователно навлиза, наблюдава, изследва, преживява, наслаждава се в ежедневната практика, в ежедневното престояване в пластическата вибрация на живописната материя, на нейната непонятна енигматична сила. Неговата артистична траектория следва последователно движение към все по-лаконичен и абстрахиран израз. Следва път на творческо разкриване в автономното пространство на чисто пластическото.

При Симеон този резултат не е случаен, а е предпоставен от доверието към пластическите открития на живописта от 1980-те и 1990-те години. Да припомним, че Симеон е син на художника Митко Панайотов, че е възпитан в живопис с условен цвят и дисциплинирана чиста форма. В процеса на неговото изграждане се появява фигурата на приятеля и ментора Иван Вукадинов с неговата непосилно висока естетическа мярка. Симеон попада на учители и приятели, с които в чистосърдечен диалог и доверие култивира поривите на своята артистична природа, на своя естетически вкус и критерии.

Така Симеон Панайотов последователно и съсредоточено, в тишината на самонаблюдение и чувствителна саморефлексия разкри потенциала на идиоматичния език на пластическото изразяване, изчисти и категоризира елементите на морфологичния строеж на своята живопис, достигна до чистотата на пластически синтез, до лаконична, пестелива, но вътрешно богата пластическа лексика.

Последните търсения на Симеон Панайотов ни отвеждат в крайно абстрахирани, пречистени бели пространства. Бяла живопис, с деликатни хроматични акценти и богатство от прозрачно сиви нюанси. Живопис, многопластово градена, тънко тонално степенувана, фактурно и структурно сложно вибрираща. В своя завършен идеопластичен синтез тази живопис ни отвежда в многомерността на чисто пластическите отношения, във феномена на естетическото преживяване, в автономното битие на един отдалечен, притихнал, енигматично закрит картинен свят. Тази живопис търси път, движение вътре в самата себе си. Тя се наслаждава на своята самодостатъчност, на абсолюта на своята вътрешна цел.
Творческите търсения на Симеон Панайотов се вписват в един пълноводен процес в новата българска живопис на усвояване на уроците на абстрактното изкуство, на арт информел, на така наречените бедно изкуство (arte povera) и материална живопис. Вписва се в процесите на откриване на нови емоционално-психологически и естетически измерения, които разшириха сетивно и надсетивно възприятията за автономния строеж на живописната материя. Процес, който откри абстрактното изкуство като чиста реалност с необвързана стойност, която се поражда от своя вътрешна причина и необходимост. Живопис, която в своята структурна изразеност пази следите на интензивен процес на трансформации, следва ритъма на изначалната скрита сила на движението на материята, на вечното пораждане и умиране, на космическата енергийна вибрация като универсален творящ закон.

Така енергиите на пластическите трансформации, на движението на пластическите структури към променливост и в стремежа към устойчивост стават структурен мост, идиоматичен пренос, търсещ измеренията на универсалните съдържания на вечното движение.