12 – 22 декември 2021
СБХ – Шипка 6, зала 1B

Графичната изложба „Вариант Везувий“ на Калин Николов е връщане към два от източниците на въображение на художника. Първият е видяното чрез един вече ретро бакелитен диаскоп от 50-те години на миналия век, запазен в оригиналната му кутия заедно с инструкциите за този „Модел Е“, но рядкост у нас някога. Особено с многото си диапозитивни барабани, които представяли седемте чудеса на света, сватбата на английската кралица и изкачването на Везувий. Вторият момент е филмът „Параграф 22“ от 1970 по известния роман на Джоузеф Хелър, умело адаптиран към черния хумор на писателя.

Калин Николов  / Поглед към изложбата в зала 1B, СБХ, Шипка 6

Всичко, което ни трябва

Преди дни медиите съобщиха за смъртта на големия американски артист Сидни Поатие. Мисля, през 1968 го гледахме в „Познай кой ще дойде на вечеря“ – семейство успешни галеристи посрещат своята дъщеря и избраника ѝ, когото не са виждали. А той е негър. Филмът бе проговорил за наличието на консервативни стандарти и необходимостта от тяхната кодификация. Бил съм в тъй наречените прогимназиални класове, повече обръщах внимание на нещо, което подгряваше съзнанието ми – в хола на героите от филма имаше картини на Модиляни и май Реноар, чиито стилове разпознавах. Но в границите на спомена и неговото постепенно осмисляне липсващите елементи от социално установени принципи ги виждаме постоянно. Изкуството не е лице на представителната реалност, а на човешката воля за истина и нейната многообразна автентичност.

С какво се занимават художниците? Най-общо казано – с пресъздаване на неща. Най-особеното е, че понякога тези неща оживяват. Примерно, съществена част от биографиите ни са нарисуваните приятели на Рембранд, неговите нощни стражи. Те не са просто „Нощната стража“, а са се превърнали в свидетели на неговото постепенно игнориране от обществото, чрез тях опознаваме неговата художническа и човешка драма. Аз бях измислил как те наживо водят меркантилните изкуствоведи на хубави вечери. Там изкуствоведите достигат до дъното на чиниите си, които са автопортрети на Ван Гог в случая (автопортретът с отрязаното му ухо), но за един има и истинско. Така разбирачите на изкуството са разиграни да станат това, което фактически са – канибали. Или една дама намира импресиониста Дега, кара го да ѝ разкрие тайните на творчеството си, на колорита си, а той я занимава с пикочния си мехур, с пердето над носа и т.н. Е, мисли дамата, занася ли ме дядката или просто крие хитро информация за някой важен орган (чрез който именно прониква в натурата...). Ето, май този орган ми липсва и търся не точно къде се продава, ама май... А парижка месарка сънува в ужас разфасованите крави. Нейният приятел, художник, я лекува по фройдистки, като рисува сънищата ѝ като прамитологични легенди. И се ражда така майката на сюрреализма, кръщават месарницата „Галерия“.

Калин Николов  / от изложбата 

Не сме излизали от този абсурд, но той се разрасна, стана още по-голям и сигурно ще става още и още... Участвам в среда, която сякаш от сутрин до вечер говори за силни и слаби произведения. Тоест „разбираме“ ги тези неща. Всъщност много ми се иска и ми се е искало да съм далеч от подобни взаимоотношения (като пишещ съм си залагал главата за забранени и изолирани творци, сега става, предполагам, ясно защо го правех). Има агресия в това надцакване да си в хора на законотворящите зависимости, нескромност, покриване на слабости. Друг е обаче проблемът с

различните или единните тълкувания.

Според мен онези хора, които първо са оценили Сезан или Ван Гог, са повече герои от героите в която и да е война. Ти представяш ли си да видиш тези техни произведения и на фона на абсолютното нищо подобно дотогава, в това време, да кажеш, че са велики! Честно да призная, аз пред такива творби щях да мисля, че някой ме снима със скрита камера и ме подиграва. А те са сред всичко онова, което най-силно в изкуството се докосва до Вселената.

Калин Николов / от изложбата

Има много съображения спрямо изкуството, чиито интелектуални компетенции не могат да бъдат вербализирани. Не казвам, че точно в изкуството се крие енигмата на точната инстанция кое как е сложено в порядъка. Илюзиите, с които сме заразени от киното (пак да се върнем към него), че в последния момент някой ще ни измъкне от смъртта, а „дълбокият“ ни екзистенциализъм ще бъде запаметен от паметта на публиката (сякаш ние сме различни от нея); че любенето е толкова лесно и че флиртът с Кардинале или Бардо кръжи сред близката ни махленска перспектива, предварително напоен от възклицателни препинателни знаци… По-скоро изобразителното изкуство винаги ме е огорчавало със своя неконтролируем егоцентризъм, а илюзиите му са само едни привидно организирани правила.

Калин Николов  / от изложбата

Бахтин говори за „полифоничен диалог“, който той идентифицира в произведенията на Достоевски и в други произведения на изкуството и литературата (Бахтин нарича пространствено-смисловите връзки „хронотоп“, което ми звучи едновременно радичковски, фантастично, академично и сериозно).

Живея в широко отворен кръг, може би не толкова голям, но, надявам се, разпознаваем, който се счита

инициатор на диалози и извън границите на културата.

Каквато и да е една изложба и заложеното в нея, това е един свят, който едва ли иска да бъде чужд. Всичко, което ни трябва…

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 05 / 2021, 33 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук