Изложбата „Гонене на зли духове“ в галерия „Райко Алексиев“, на чието откриване бях поканен да кажа няколко думи, на пръв поглед приканва към говорене за метафизичното, за други светове отвъд човешкия и техните тъмни обитатели. Размишленията обаче, на които разнообразните представени подходи по темата в рамките на тази изложба навеждат, започват от човешкото.

Както знаем, човекът по определение е обществено, социално, политическо животно – Аристотеловият „зоон политикон“. Но човекът, в повече от едно отношение, не е какво да е социално същество, каквито са много други социални животни в природата. Освен всичко друго човекът има и един основен недостатък. Аристотеловият учител Платон отбелязва, че човекът е сякаш захвърлен сред света гол, без естествена защита на тялото си, лишен и от много от физическите предимства на другите животни, като бързина, сила, остри слух и зрение. При самото си зараждане сред прокрадващите се Платонови сенки в пещерите и около племенните огньове човешкият социум е рехава мозайка от малки светли петънца, вътре в рамките на които е топло, уютно и всички те приемат като свой. Но само крачка встрани и извън тези тесни кръгове светлина, които първоначално нямат никаква връзка помежду си и отстоят на огромни разстояния един от друг, дебнат неведоми сили, способни да похитят, увредят, подлудят или убият. При това изначално няма разлика между същностите, които днес наричаме естествени врагове и свръхестествени същества. Свръхестественото е естествено, както и обратното. И всичко може да се възприема чудесно и чудовищно. Удържането на човешката култура е удържане именно на тази граница между светлината на своето и дебнещия наоколо мрак на чуждото. В известен смисъл и историята на човешката цивилизация може да се разглежда като постепенното разширяване на светлите петна на нашето присъствие в света, тяхното свързване едно с друго и топенето на първоначалните огромни черни пространства помежду им. В древността краищата са сравнително близо, но все още чезнат смътно от погледа. Някъде там, в далечните север и юг, изток и запад има гиганти и пигмеи, странни хуманоидни същества без глави или с по едно око върху челото, сцили и харибди, общества, където практикуват инцест или канибализъм.

Борис Праматаров / Демони

След дълъг процес на историческо развитие, чиито основни етапи са добре познати и няма защо да се спираме върху тях, в последните векове сме се озовали в свят, който е напълно обходим и сравнително култивиран във всяка своя част. Не знам дали може да се каже, че това е изцяло светъл, но във всеки случай е поне един изцяло осветен свят. Осветени са улиците и кътчетата на повечето големи градове по света дори в ужасните нощи, когато нашите не чак толкова отдавнашни предци едва са надничали със свито сърце от жилищата си.

Цената, която съвремието ни плаща за този постоянен изкуствен ден,

сякаш победа завинаги над страха от тъмното, е, че в небето над Берлин, Ню Йорк, Кайро, Манила, София и безброй други вече не можем да видим звездите. Но във всеки случай днес можем да видим света във всички моменти от денонощието и във всички негови доскоро тъмни или отдалечени кътчета. Знаем, че навсякъде, и в Берлин, и в Кайро, и в Манила, живеят не циклопи или пигмеи, а същите същества като нас, които имат биологичното свойство да се смеят, да плачат и да кървят. Като че ли старата граница между светлината и мрака се е стопила, няма я. Малцина от нас обаче усещат присъствието на едничката последна граница между светло и тъмно, свое и чуждо – тази в себе си.

Изглед от изложбата / Кокиното (ляво), Филип Попов (в средата), Моника Попова (дясно)

Едно от нещата, които правят съвремието ни особено тъжно, е знанието за мъките на света. Живеем всеки ден с новините за войни и атентати на много места по земята, за чието съществуване допреди тристатина години средният европеец не е и подозирал. Исторически обременени сме с чудовищната история на последните два века – ГУЛАГ, Аушвиц, Белене, двете световни войни и стотици геноциди. Всеки от нас носи в себе си, дори и латентно, знанието, че може да стане жертва на масово клане или чудовищно мъчение. Но не е само това. Обикновено не си даваме сметка, че освен потенциална жертва всеки един от нас е и потенциален извършител на тези зверства. Нужно е само човешкото същество да бъде поставено в определени условия и може да се приучи да извърши немислими за самото него неща. Сянката, казва Юнг, е част от всеки. И колкото по-малко това се осъзнава от индивида, толкова по-плътна е тя и може да изскочи в неподозирани моменти на отслабване контрола на волята. Несъзнаването на собствената сянка може да ни накара и да я проецираме върху другия, превръщайки го в онова чудовищно и чуждо, от което се боим, понякога в резултат на манипулации на недобросъвестни политици или медии. Осъзнаването и интегрирането на сянката е залог за това, че сме пълноценно функциониращи личности. Един от тези начини е чрез отстранения и остранен поглед на изкуството. Много такива погледи от най-различни ъгли и в най-неочаквани аспекти предлага и изложбата „Гонене на зли духове“. Което съдържа в себе си обещание, че ще сме в състояние може би наистина да ги изгоним. Или поне такава е една от многото възможни интерпретации на това събитие. То самото кани посетителя към изграждането и на множество други.