8– 26 март 2022
Зала „Райко Алексиев“, СБХ

Юбилейната изложба на Красимира Михайлова не ни предлага пътешествие през годините. Тя не е ретроспекция, а по-скоро споделена изповед, откровение за световете, които създава и в които би предпочела да живее. Особено във време, когато светът не е най-доброто място за живеене.

От платно в платно се пренасяме в нейната поетична вселена.

В нея няма агресия дори когато колоритът е по-експресивен.

А в последните работи на художничката той е приглушен, потопен в някаква омара, в която се стопяват твърдите очертания на формите и цветовите контрасти, за да предаде съзерцанието на смирената природа. Откривам нещо метафизично в тези картини. В тях е сътворен друг свят, в който реалният е останал само като извор на форми, които в новата действителност се превръщат в символи на спокойствие. Този нов свят сякаш е затворен за злото, той е пречистен от вдъхновението на художничката. Той няма нужда от величие и възвисяване, той е обикновен, но вътрешно опоетизиран.

Дори когато мотивът е взет от непосредствени наблюдения, той е обвит в атмосфера на спомен. Спомен за изживяването на „Златна есен“, „Емоционално присъствие“, „Виолетов здрач на Санторини“, „Морето през септември“... В „Носталгия“ момичето, седнало на морския бряг, е самата художничка-поетеса. Тя е потънала в съзерцание на спомена за нейния роден град, към който постоянно се завръща („Морската градина“, „Иде есен“, „Поглед към Музей за история на Варна“ и др.).

Спомени, които изпълват не само паметта, но и духовния мир

на Краси. Да живееш със спомените е друг начин да се преселиш в света на чистотата и доброто. Поне докато ги рисуваш.

В тази живопис отсъстват правите линии, което доказва, че художничката не разглежда света като завършена структура, а сякаш го преживява като ставане, като придобиване на облик. Като пулс, като Оживяване. Дори в картините с архитектура очертанията на формите са плавни, извиващи се в някакъв вътрешен ритъм. В това отношение платната със спомени за Санторини са особено показателни. Според мен архитектурата на този богат с геологична и социална история остров напълно подхожда на етичните измерения на тази живопис. Криви улички, натрупани една над друга къщи, извиващи се пътеки между тях, заоблени, течащи форми. Тук минало и настояще се смесват органично и кой знае кое е по-реално. Дори конкретният мотив от Санторини се превръща на метаравнище в „Безвремие“, както удачно е нарекла едно от своите платна. Тук времето тече бавно. За разлика от импресионизма, мигът не е живописен проблем на изкуството на Красимира Михайлова.

В няколко от по-големите картини Краси е стигнала до космогонични видения: сурови планини, нагъващи се от вулканичните сили, а сред тях – стаени езера. Епоха на възникващите космически елементи: земя, вода, етер. Природата сякаш е току-що създадена от тях, а човекът още не я населява. Метафизичните представи са превъплътени в мощни форми и строг колорит. В „Дух и материя. Църквата към Асеновата крепост“ „духът“ задвижва „материята“ в някакъв вселенски водовъртеж и в него е трудно да се определи кое е първичното. Динамиката в тази картина е израз на борбата между двете бинарни опозиции. Тя е показателна за цялото творчество на Михайлова, в което материалната осезателност на формите, осъществена чрез фактурите, се съчетава с тяхната лирична неопределеност, а природата живее своя динамичен органичен живот.

Но това не е философско изкуство. Краси Михайлова пропуска всичко през сърцето си. Лириката пронизва живописните платна – те са като отгласи на нейните стихове. Казват, че „Залезът на Санторини“ е най-красивото скриване на слънцето. Наред с „Малък пейзаж от Санторини“, в тази малка картина природната даденост се превръща в поетична абстракция. В „Среща“ не слънцето засиява над планината, а бликва някаква небесна светлина, за да озари чувствата между момчето и момичето. Техните фигури са дребни, но сякаш цялата природа е потопена в сиянието на взаимната емоция. Мигът на срещата е спрял, застинал в първия допир, защото „е тъй прекрасен“.

Изложбата е низ от такива застинали в безвремие мигове. Мигове на спомени, запечатали в съзнанието изживявания на щастие, красота и чистота.

Иван Маразов

+++

Брой 1/2022