29 октомври – 16 ноември 2019
Галерия „Арте“, София        

Изминали са 14 години от последната изложба на Стефан Лютаков в столицата. Тя бе показана в Националната художествена галерия, а пред входа публиката беше изненадващо посрещната от един голям бял кон.

Оттогава Стефан Лютаков не престана да работи в различни посоки, развивайки пластическия си говор, а ние, софиянците, все очаквахме да го видим отново.
И ето сега той ни се представя – с много съвсем нови работи и с някои, създадени преди време, но оставащи все така важни за него.

Още когато се появи на художествената сцена, Стефан Лютаков прикова вниманието ни с категоричната си провокативност спрямо установените норми и с амбицията да заговори на свой език. Чувстваше се, че той има какво да каже и че залага не на външната привлекателност на формата, а на нейната изразителност и смисъл. С твърда убеденост той избягваше традиционните материали в тяхното обичайно третиране. Не искаше да бъде изкушаван от познатото и лесно възприеманото. Така и продължи през годините – разширявайки диапазона на творческите си възможности и отивайки все по-дълбоко в себе си.

Такъв го виждаме и на тази изложба.

Щастливи сме да разпознаем неговите любими образи и мотиви – овчиците, кончетата, цветята, рибите – с тяхната простота и с тяхната метафоричност. В последно време Стефан Лютаков е завладян от материал, който е усетил като много свой. Това е покритата с ръжда стоманена ламарина, която той крои и реже, заварява и върху която слага своите образни авторски знаци. Понякога върху ù нанася дръзки удари с чук, за да доближи формата до своето разбиране за нещата. „Детството на мама“, „Раят“, „Полегат пейзаж“, „Пробуждане“, „Добрият пастир“ са все работи от този цикъл, които ни грабват и въвличат в света на художника. Две творби, изпълнени в бял мрамор, за пореден път демонстрират бягството на Лютаков от общоприетото. Той не търпи изнеженото моделиране, а просто сглобява късове мрамор, за да постигне желания образ. Естествено вниманието ви няма как да не се е спряло на „Тайната вечеря“ – сюжет, който отдавна присъства в творчеството на художника. Но тук той е намерен неочаквано, извисено, в почти абстрактно решение. Спомен от миналото е работата, изпълнена в хартия – отново едно признание в любов към естествения, природния свят.

Стефан Лютаков е автор и на значителни монументални творби. Към тях ни отпращат пластиките, експонирани в двора на галерията.

Но за да се доберем до същината на феномена Лютаков, ние трябва да се откажем от простото коментиране на формата.

Скулптор с висока пластическа култура, той сякаш забравя за нея.

Той е свободен и създава образите си някак независимо от нея. При него откриваме някаква особена, необяснима спойка на интелект, интуиция и подчертана, удивителна тактилна чувствителност. Затова не зная кое е по-вълнуващо в работите му. В своята днешна зрялост Стефан Лютаков е запазил вкуса към игрите на детското въображение и в същото време неговите визуални метафори ни отпращат към дълбини за смисъла на битието. Ние с радост го следваме в разчитане на образните знаци – кога издраскани, кога изрязани или разгънати в ламарината, и без да усетим, преминаваме границата към подтекста, към онова, което носи като свой свят – чувството за корен, разбирането за единството на всичко живо, за ритъма на дните ни тук, на земята, за грехопадението, за доброто и святото.
Миналата година като член на журито за присъждане на националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора предложих на председателя на СБХ да се възстанови и националната награда за скулптура. Убедена съм, че в полето на пластическите форми ние имаме големи майстори. Отговорът беше, че това трябва да стане по инициатива на секция „Скулптура“. Използвам изложбата на Стефан Лютаков – безспорно един от най-надарените и оригинални съвременни български скулптори, за да апелирам отново тази идея да бъде реализирана.