1 – 12 март 2022
галерия „Интро“, София

Поредната изложба на Александър Ташев носи непретенциозното заглавие „Рисунки с графит“. Може би защото графитът е в началото. В началото на пътя за художника, в началото на познанието и произтичащата от него загуба на невинност. Затова и обектите, повод за изложбата, са фигури – основно фигури на жени. И макар че наслояването на линии, петна и структури създава в рисунките един общ сгъстен силует, детайлното вглеждане открива елементи, които персонализират всяка от тях. Като вариант на известната мисъл на Илия Бешков Александър Ташев не се задоволява да се „превърне в рисунка“, а отива по-далеч – превръща рисунката в драматична емоция. Всъщност

за него графитът овеществява изначалната материя, която разслоява времето

и концентрира образите. Някъде в рисунките се появява цвят, който е условен, който участва в канавата на работата и характеризира изображението. Трансцедентално синьо и фигури, които едновременно политат, разтварят се в пространството или се опитват да избягат от себе си. Три грации, които са по-близо до трите жени на Олтмън („Три жени“, 1977, режисьор Робърт Олтмън, бел. ред.), отколкото до античния първоизточник. Различни коленичили, лежащи или просто седящи жени, в чиито силуети е втъкан и разговорът със себе си, и съмнението, и желанието. В рисунките е различимо бягството от обичайната цялост и разтварянето в общото като грях или прегръдка. И да, подобна интерпретация би внесла смут във визуалното усещане на наблюдаващия, ако търси уюта на илюстративността.

Александър Ташев съзнателно акцентира върху двойствеността и като изобразителен подход, и като внушение. Симетричността и нарушението ѝ, наслояванията на образи на пръв поглед отпращат към традицията на кубизма, но без предизвиканото от нея любопитство от наслагването и засичането на формите, а по-скоро към огледалното мултиплициране на взирането навътре. А в него могат да се открият идентични детайли, но по-тъмни, структури-отражения на съмненията – артистични и личностни, материализации на самотата.

Като цяло изложбата извън очевидното пристрастие към рисунката не оставя зрителя равнодушен. Тя поражда изначални и персонални въпроси, чийто отговор е нееднозначен, нерационален и дълбоко емоционален. Затова към експозицията може да се отнесе казаното от Едуард Хопър, че ако това е възможно да се облече с думи, нямаше да има причина да се рисува.

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 01 / 2022, 45 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук