16 юни – 30 юли 2020
СБХ, „Шипка“ 6, 1А, 1B, 1C

Настоящата колективна изложба на секциите „Живопис“ и „Скулптура“ към СБХ, носеща условното заглавие „Портрет“, е едно събитие с положителен заряд и оптимистичен отзвук и настроение. Най-напред то дойде с вълната на облекчение и ентусиазъм след тежката обстановка през зимата, която се отрази особено на творците. С тази изложба СБХ обаче не само заявява своя потенциал да бъде централна платформа за творческа самоинициатива и място за среща с публиката. Съюзът иска да продължи да бъде добър стопанин и домакин, готов да поощрява създаването и обмена в областта на изобразителното изкуство и да допринася за активното самоопределение на творческата общност. И също така организация, която въпреки целия си „багаж“ е отворена към бъдещо предефиниране на своите функции.

Въпреки всичко да се търси критическа перспектива към едно вътрешноинституционално мероприятие с общ и отчетен характер е проблематично и невъзможно, между другото и поради факта, че тя може да експлицира в разпилени общи разсъждения, напълно неадекватни на случващото се в политически, социален, епидемичен и т.н. план. Което на свой ред рискува да има за единствен ефект да засегне всички, най-вече участниците и организаторите. Но като имаме предвид, че българската култура отдавна, много отдавна е изгубила своята проблемност и е станала „безпроблемна“, което е същото като „заплетена в собствените си вътрешни проблеми“, това не бива да тревожи никого. Освен това съмнение относно необходимостта и мястото на критическата реакция идва да затвърди за пореден път сложната ситуация на критиката изобщо, особено на мястото ѝ в СБХ. Така че тук ще се ограничим с няколко съвсем общи бележки, като от страничен наблюдател.

Толерантността, разнообразието, плурализмът са заложени още в концепцията на изложбата, доколкото може да се говори за такава, тъй като това е годишната изложба и за двете секции и в нея априори трябва да участват всички, които желаят. С нея организаторите заявяват желание за близко следване на актуалните тенденции и творчески енергии, колаборация, солидарност и комуникация. В изложбата участват 140 автори с общо 184 произведения на скулптурата и живописта и тя заема целия ремонтиран първи етаж на „Шипка“ 6, състоящ се от три зали. Самото количество изложени творби прави невъзможна всяка нормална рефлексия, защото произведенията са прекалено много и никое от тях не получава възможност да се заяви само по себе си и защото не са придружени от допълнителна информация. Младите автори са обособени в пространството, но са поместени в такъв количествен и консервативен формат на разнородна, но единна в разностилието и възможностите си множественост, че е много трудно да се разпознае посоката на свежия полъх, който би трябвало да внася присъствието им.

Такова щедро предоставяне на част от институционално рутинираното поле за изява в една като цяло далеч от оптимално организирана среда би могло да постави поне една фокусна точка. Наистина, има някаква йерархия в подреждането, но център или структура на експозицията, така или иначе, липсват. Тематичното задание е прекалено общо и наблюдателят сам трябва да потърси своите жокери в конундрум от малоформатни кавалетни артефакти. Такъв тип изложба изисква известно структуриране и поне условни посоки за групиране на авторите. Иначе може да се случи несъзнателно да препраща към увеселителни формати, като този на парижкия Есенен салон от 1914 г., когато той все още е актуален, но в който на прохождащите кубисти им е забранено да участват, защото изкуството им няма да бъде взето насериозно. Но може би родната сцена най-сетне има нужда от свобода и самоирония…

Общо взето, липсата на помощни експозиционни устройства, без които произведения в изложбена зала днес вече или все още не могат да функционират като „изложба“, защото има известни стандарти и тук, може би предполага изпробването на други подходи. Ако си спомним, че интелектуалният материал, който образува познавателната, епистемологична основа за анализ на визуалното изкуство още от 70-те и 80-те години на ХХ в., е антропологията, тогава тук може да се приложи някой от методите на социалната антропология. Те биха подбудили разсъждения за битието и моралната роля на артистите в съвремието, отношението на държавата, особено актуални предвид наложилата се изолация, срещата с/на автори, попадащи в унаследен от далечни времена преди раждането им репрезентативен модел, отношението на произведението към писмеността и информационната среда, въпроса за приемствеността между поколенията и други подобни.

На първо място, развитието на изкуството от ХХ в. в България живее в няколко устойчиви романтични мита с визуална наситеност и фиксация, първият от които е благоприятната база за продуциране и благоприятни условия на работа. Това е нещо, което потвърждава настоящата изложба и макар и спорадичната все още поява на чуждестранни артисти, трайно заселени тук.
Следващият мит засяга устойчивата значимост, приложимост и реализация на съответното отделно произведение между пазарно-идеологическата функция, пазарно-пазарната функция, пълната неприложимост, както и – и това е особено важно – в определен, не незначителен момент, способност да бъде оръдие на диверсия. Тази устойчивост се основава именно на знаковостта на отделната творба и нейната функция, макар и в микроструктурите на академичния дебат за формата, който все още парадоксално или не у нас съществува. Това също се потвърждава от изложбата „Портрет“.

Но важен е изводът, че при оценяване на рисковете и вътрешните противоречия, които носи лавиране върху крилете на мита, то все пак е продуктивен дразнител за младото поколение и успява да ги ангажира. Важно е също да се осъзнае, че

експонирането на обща изложба трябва да отговаря на определени изисквания,

за да могат да получат адекватна изява съответните позиции. Отдавна изкуството е въпрос на авторска позиция, при която устойчиви клъстери като тема, мащаб, формат, предистория отпадат от вниманието и СБХ е време да вземе и това предвид.