3 декември 2021 – 12 януари 2022
Център по себепознание „Орфей“, София
В края на миналата година в Център по себепознание „Орфей“ беше представена изложбата на Мариана Маринова, онасловена „Отвъд видимото“. Мотото на дадена изложба, разбира се, не може да повиши или да понижи качеството ѝ, но има важно значение, за да фокусира вниманието на зрителя към осмислянето и цялостното ѝ възприемане. В случая Мариана Маринова попада, така да се каже, в сърцевината на спецификата на пластическите изкуства – дихотомията видимо/невидимо. За разлика от абстрактния характер на словото или от ефирността на музиката, тези изкуства са „обременени“ от материя.
Как да изобразиш невидимото, след като то по принцип не може да бъде визуализирано?
На пръв поглед подобен въпрос е абсурден или най-малкото парадоксален. Но макар и в метафоричен план, живописта притежава определени възможности да реши подобна „свръхзадача“. Всеки художник, естествено, избира индивидуално и напълно свободно средствата и похватите, които счита за подходящи за целта. Така постъпва и Маринова.
Мотивите, които авторката разработва в своите картини, се свеждат основно до сферата на пейзажния жанр с изобилието от различни растителни видове, цветя и буйна зеленина. По-рядко се срещат архитектурни елементи, загадъчни арки и сводове от имагинерни храмове, които асоциативно отпращат посланието към отвъдното, сиреч към невидимото. Авторката съвсем естествено преминава и в полето на абстрактните структури, които според един от пионерите на това изкус-
тво Василий Кандински са призвани в по-голяма степен, отколкото фигурацията да достигнат до понятието, до идеята, т.е. отново до „невидимото“, жертвайки материалното и визуалното богатство на света.
Живописната субстанция, тоналната тъкан на платната е пронизана от светлина, която изпълва пространството и е постигната на базата на хармонични хроматични съотношения. Тази светлина обаче не е от оптическо естество, нито пък има нещо общо с възпроизвеждането на „релефа“, който така е вълнувал живописците на Ренесанса. Мариана Маринова изповядва стилистиката на една живопис без „рисунка“ и без ясни линеарни очертания на формите. Самият тон е, така да се каже, вътрешно напоен от светлина. Подобен пластичен възглед, който води началото си от импресионизма и чиято кулминация са, например, прочутите „Водни линии“ на Клод Моне, се радва на различни индивидуални превъплъщения в някои от следващите насоки и течения на модерното изкуство.
По този начин се получава своеобразна трепетност на „дематериализираната“ материя (отново парадокс!), както и
една особена динамика на възприятието,
при която окото придобива по-голяма от обичайната активност в процеса на „усвояването“ на образа и на асоциативното въздействие на пластическата форма. Решителен дял при това се пада не на прочита на съответния мотив, а на интуицията и на емоционалното вчувстване.
+++
Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 01 / 2022, 17 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук
