9 – 30 юли 2021
Гьоте-институт България, София

„Отклонение“ по форма е видеоинсталация, комбинираща документални видеоматериали и рисунки. Боряна Росса се среща с 11 съвременни жени от различни области, които коментират и анализират български филми от 1965 до 2017. Въпреки традиционния, документален на пръв поглед формат тук не става дума за филмов анализ. Много повече интервютата, които провежда Боряна Росса, са ориентирани към въпроса за собствената идентификация, или как можем да се припознаем (или не) с образите от близкото и далечното минало. И именно от тези разминавания и „отклонения“ произтича напрежение, което има потенциала да провокира критическо вглеждане не просто към историята, а и към настоящето – къде се намираме днес като общество, що се отнася до ролята на жените, и как сме стигнали дотук.

Боряна Роса / от изложбата „Отклонение“

Наративът, който Боряна Росса успява да възстанови, започва от реактивния женски образ – консервативната представа за жената, пазителка на традиционните ценности, която се превръща в жертва в името на по-голяма цел. Историята продължава през жертвата и мъченичеството, но този път на жената, приравнена на едно крехко и обругано женско тяло. Темата за страданието преминава към съпротивата и накрая – към революцията.

Противно на очакваното обаче, този наратив, който рисунките в изложбата проследяват, не следва хронологичен ред, а сякаш върви наобратно. Филмите, възоснова на които той е конструиран, са: „Воевода“ (2017), „Шивачки“ (2007), „Последната дума“ (1972), „Вълчицата“ (1965), „Понеделник сутрин“ (1968) и „Отклонение“ (1967).

Това „откритие“ на Боряна Росса прави неизбежно осъзнаването на регресивния курс в обществото не само (!) по отношение на жените. И болезнено. С това художничката повдига въпроси за миналото, настоящето и на кого ги дължим. Също така и развенчава една заблуда – свободата (всяка свобода) не се постига веднъж завинаги, а е продължаващ процес. В този смисъл проектът на Росса, както самата тя казва, има и идеалистичната цел да създаде предаване на знание и опит между поколенията.

Не бива обаче да забравяме, че този наратив не само че не е хронологичен, но е и нелинеарен.

Той може да бъде цикличен. Или пък съвсем непредвидим. И въпросите, които си задаваме, осъзнавайки разминаванията между образи, представи, времена и нагласи, ни насочват и към голямата тема за това какви са „новите“ образи на жените, с които ние като съвременнички бихме искали да се идентифицираме и да разпознаваме на големия екран и около нас.

Дисертацията ù, прераснала впоследствие и в мащабен артистичен проект, се занимава с представянето на пола в социалистическото и постсоциалистическото кино на СССР, Русия, България и Чехословакия. (Част от нея е представяна в България в изложбата „След падането“ през 2016 с куратор Вера Млечевска.)

Основен подход в този проект на Боряна Росса е пресъздаването на ключови сцени от филми със съвременни актьори – при това такива, идващи от западен контекст и лишени от опита или дори наследената памет за живота в Източния блок. Този процес на пресъздаване предлага начин за по-дълбоко вникване в същината на образите и вътрешните им конфликти и съответно в темата за пола, който, както Боряна Росса доказва отново и отново в артистичната си практика, е в основата си пърформативен.
Рисунките, включени в изложбата „Отклонение“, са продължение на този подход на Боряна Росса. Само че тук пърформативното вникване е обърнато наобратно – към себе си. Вместо да проектира върху изпълнители и да изследва техните преживявания на пола, сравнявайки ги с изходния филмов материал, Росса работи със себе си.

Пресъздаването тук е под формата на рисуване на избрани сцени, образи и цитати от анализираните филми. В интимния акт на рисуването Росса не просто анализира филмите, но и прави един вид интервю със самата себе си – по същата логика, по която работи и с единайсетте жени, включени във филмовия материал. Именно от съответствията и разминаванията между собствения/желания образ и онзи от филмите произтича и настоящата изложба.

Стефка Цанева