„Островът по обед“ е разказ на Хулио Кортасар и изборът той да озаглави изложбата на Катрин Томова, открита в галерия „Стубел“ на 13 март, е прицел в десетката. Времето също сякаш беше съгласно: в часа на откриването, но и преди, и след това, над София се изля такъв порой, че доста от гостите пристигнаха вир-вода. Съществува една полинезийска легенда, разказваща как се появили безбройните острови в акваторията на Тихия океан: светът бил целият напоен с вода от непрекъснатия дъжд, който се изливал, и тогава богът демиург тръгнал по вълните и там, където стъпвал, се появявал остров. Точно такъв остров-убежище беше и галерия „Стубел“ на 13 март, създаден от живописта на Катрин Томова – живопис островна, живопис приютна…

Признавам: „Островът по обед“ ме изненада. Особено след изложбата „Деволюция“ в галерия „Контраст“, където сред пустотата на Космоса се носеха небесни тела – блуждаещи планети (планета = странник), залутали се метеори, шляещи се комети. Макар че, от друга страна, какво всъщност е някое небесно тяло, ако не остров всред Вселената? Има наистина някаква скрита нишка, тънка червена линия, която с/на-вързва различните изложбени проекти на Катрин Томова извън факта, разбира се, че тя е техният автор: тази отделена съсредоточеност на образите – самотни, но и самодостатъчни; усещането, породено у зрителя, взрял се в картините ѝ (включително на рок легендите, включително на животните) за дълбинни, бих ги нарекъл дори безднени меланхолии, печали, но и нега; и в същото време образи, които го гледат с изпитност и взискателност – не може да остане той равнодушен, нещо повече – задължават го да не бъде равнодушен. Закопнява да е в създаденото изкусно вълшебство, както стюардът Марини от разказа на Хулио Кортасар копнее да е на своя природен остров…
Защо обаче? Когато си говорихме с Катрин Томова ден преди откриването, се сетих за една знаменита фраза от „Теогония“ на Хезиод: „Няма съмнение, Хаос възникнал е най-напред…“ И тя възкликна: „Да, това е, точно така е!“ В началото е Хаосът (прочее, всяко начало е или хаос, или вода, че понякога и двете, но това е друга тема), на което Андрей Даниел след казаното ми възрази: „Нищо подобно, структурирани са картините, здраво и стабилно са структурирани“. Напълно е прав, просто малко ме изпревари, защото след думите за Хаоса щях да продължа с други Хезиодови слова: „…после Гея с широката гръд – нерушима опора на всички…“ Гея е земята, но може да бъде и остров, остров по обед, за който бленуваме и аз, и Марини, и кой ли още не, всеки по свой начин. Защото островът е убежище, дори да е „Островът на мъртвите“.

Това убежище най-напред го виждаме отгоре – съзираме го, създаваме си го. Внезапно обаче, така както прелитаме на него, се оказваме във/върху него: и тогава с вперен поглед във високото се пренасяме в детството, когато, мечтаещи за пространство, мечтаещи за свят, изпращахме мечтите си по облаците, прелитащи над главите ни. Облаци с формата на Катрин-Томовите

картини – разнообразни, метаморфозни, никога незастиващи.

Облаци-дъги, защото блясъкът на цветовете в „Островът по обед“ е почти невъзможно да се опише, почти невъзможно да се разкаже – трябва да се види. И все пак: представете си – легнали сте на поляната по гръб, тревата ухае на нежност, чувате упойващо жужене на пчелите и умиляващи птичи трели, а над главата ви като на парад преминават облаци червени, сини, жълти, зелени, розови – какви ли не, все едно сте златното момиче и гледате цветната река, и постепенно се въздигате, въздигате и хоп! – не сте вече на земята, посред небето и земята сте, леки, смаяни, възхитени. И ви държи не веригата на Хефест, с която той оковал невярната Афродита и грубия ѝ любовник Арес, държат ви всички тия структурирани форми – формата на водата, формата на земята, формата на острова; структурирани обаче от спонтанността и свободата на Хаоса, който, няма съмнение, както твърди убеденият Хезиод, възникнал е най-напред. Но ви държат и сияйните багри, дали лекотата и безтегловността на летежа, държи ви усещането за волност, за цветозарност, за лъчистост – намерили сте си убежище, намерили сте си острова. Утопията си в крайна сметка, защото няма утопия, която да не е на остров. И се чувствате честити: казвали са ви, че няма такова място, че то е наистина у-топос, не-място, пък вие сте го открили там, в галерия „Стубел“, на изложбата „Островът по обед“, дело на Катрин Томова.

Е, как да не сме щастливи, намерили това въздигащо ни място, този приютил ни остров?