За критиката

Редакцията на бюлетина на СБХ публикува мнения и критически коментари, като не се намесва в тяхното съдържание и така информира за различни гледни точки към проблемите на изкуството днес. 

Дебатът за критиката в изкуството като че ли е затихнал в последните години. Началото му може да се потърси в периода между двете световни войни, когато писатели, театрали, художници разпалено коментират и не крият своето неодобрение относно някои творчески изяви. Тази бурна критическа страст е типична за времето, когато не само в печата, но и лице в лице са изричани остри, дори осъдителни квалификации за най-новата творба на идеен опонент, конкурент или просто антипатичен автор. В такава среда не само положителната рецензия, но дори добра дума и похвала от страна на именит съвременник са имали тежестта на обективна професионална оценка.

Век по-късно, в периода на дългия преход, критиката до голяма степен е поела и функциита на куратор, пиар и съучастник на отделни автори и групи, а диалог между критиците на практика не съществува. Извън публикациите в научните форуми и издания, които са по-скоро стъпки за трупане на академичен престиж и кариерно развитие, средата за анализ на изкуствата все повече залинява. В следващите броеве ще публикуваме и други статии по темата.

+++

Напоследък отношенията в света на изобразителното изкуство все по-често ми напомнят за приказната героиня и вълшебното огледало, което всяка сутрин трябвало да ѝ казва, че е най-красива на света. Но, за съжаление, струва ми се, че все по-рядко се случва огледалото да изрича откровението, че не само тя е най-красива, а има и други.

Днес изкуството е пряка жертва на компромиса, който правят и арт критиците, и арт журналистите – безпринципното хвалене на персони, творчества, събития, концепции, които не заслужават подобно отношение. В работата си като арт журналист също съм допускал тази грешка. Грешка, защото огледалото се оказва криво, а изображенията – парадоксални, смешни, тъжни и фалшиви. 

Структурата на съвременния свят е изградена върху зависимости:

финансови, политически, морални, лобистки, лични, и не бива да се учудваме, че нивото на критиката пада и ще продължи да пада – вече липсват критериите. Критиците и журналистите би трябвало безпристрастно да кажат, покажат и докажат кое/чие изкуство е стойностно, кой е интересният творец, но в съвременните либерални общества всеки може да заяви: „Кой си ти, че казваш какво може, какво не може, кое е стойностно и кое не?...“ Тази обезоръжаваща „свобода“ поставя него, критика/журналиста, в абсурдна роля и не му остава нищо друго освен с усмивка да си припомни, че „Всяко решение създава нови проблеми“ (според закона на Мърфи).

Българското изкуство очакваше решение преди 30 години. Надяваше се, защото идеологическите утопии на соцреализма го направляваха в свят без свобода на мисълта и далеч от свободния пазар. Промените, които настъпиха в страната ни, бяха осезаеми. Случи се и нещо важно: в България вече имаше независими (хм!) медии и издателства – ситуация, която даде възможност на изкуствоведите, на журналистите и въобще на изкушените свободно да изразяват мнението си. Но се оказа, че изкуството не е сред любимите теми на новите медийни „превъзходителства“, а и масовият вкус гледаше в съвсем друга посока.

Появиха се „нови проблеми“ – почти огледален образ на старите. Партийните функционери бяха сменени от лобита и финансови благодетели; неусетно бяха изградени кръгове от силно толерирани автори, остана и старата формула: без протекцията и благословията на определени „фактори“ нищо значимо не може да се случи. Резултатът: парадоксално, но 30 години по-късно в България има само имитация на арт пазар.

През годините разбрах, че за немалко художници работата на журналиста се измерва чрез броя на положителни рецензии. Но от известно време медиите у нас изпаднаха в тотална криза (финансова, професионална, морална) и е повече от ясно, че арт журналистиката е изчезващ вид, т.е. скоро медиите ще престанат въобще да обръщат внимание на изкуството. 

Не по-различно е положението и при нейната по-голяма сестра, арт критиката, чийто авторитет стремглаво пое надолу, особено след последните грандиозни гафове в родното изкуствоведско битие. Вследствие на това и доверието към българското изобразително изкуство взе да става все по-дефицитно.

В копнежа си към елитарност изкуствознанието остана в омагьосания кръг на... самодостатъчността и резултатите са видими: почти няма задълбочени проучвания, липсва цялостен поглед върху художествените процеси (ако въобще има такива). Арт критика за самата... арт критика. И за обкръжението ѝ. Навярно това е причината да нямаме нито едно цялостно, обективно изследване на българското изобразително изкуство през последните 120 години например. 

Днес пиарът основно замества мнението на критици и журналисти, а е въпрос на професионална чест всеки от тях да има позиция, вместо да бъде само „приходен ордер“ или „копирен апарат“.

Налагането на фалшиви авторитети е ситуация без изход. Взаимната нетърпимост в българското арт пространство (и общество) е така безпощадна, че последствията от този антагонизъм неминуемо ще бъдат катастрофични. Проблемът е, че не става дума за спор между творчески идеи, а за... примитивни инстинкти: власт и пари. 

За мен е важно, че след последните скандали в българското изкуство и култура, сякаш започна диалог (първо в социалните мрежи), процес на пробуждане и опит да бъдат обозначени пораженията, които предизвикаха пагубният егоизъм и безкритичността. Надявам се, че огледалото на критиката ще бъде смело и няма да се страхува, че ще го... счупят. Звучи като вълшебство, но...

Марио Николов