Днешната разходка отново ще ни отведе във Франция, драги читателки и читатели, но не къде да е, а в град Нанси в Лотарингия, който е и административен център на департамента Мерт и Мозел. Малко се позабавих със записките от пътуването, моля за прошка, но обстоятелствата бяха форсмажорни. В деня на нашата отколе замислена разходка избухна война. 24 февруари се оказа паметен ден, не само с личния ми юбилей, който се надявах да отпразнувам подобаващо. Със самото събуждане чух, че руският президент е повел военни действия в Украйна. Това, разбира се, помрачи настроението ми, но далеч не сломи духа ми. Постегнах ихтиманския сукман в кръста, че зимата беше блага, и обута в традиционните цървули и с бохча на рамо поех по френските калдъръми на града, известен с образците си в стил ар нуво.

Емил Фриан / Влюбените, 1888, (c) Нанси, музей за изящни изкуства

Какви времена доживяхме, драги читателки и читатели! Докато насочвах съзнанието си към работата, в частност архитектура и изящно изкуство, а защо пък не и някоя и друга инсталация в крайна сметка, отделни мисли упорито се стрелкаха в посока Донбас. Досущ строг рефер постоянно ги свирех обратно в полето и така мобилизирана прекрачих прага на сградата на музея за изящно изкуство в Нанси, разположен директно на не по-малко изящния площад Станислас, обрамчен в позлатени огради от ковано желязо в крайно мили нам органични форми. Площадът е бил построен от княз Станислас в чест на зет му Луи XV и открит през 1755. Мъча се да си припомня какъв точно подарък направи моят баща на зет си навремето, беше толкова отдавна, но той в списъците на ЮНЕСКО за културно наследство не попадна, за разлика от площад Станислас.

Не без досада ще уточня, че разходката се състоя в един все още горещ от пандемична гледна точка момент, в който правилата във Франция бяха далеч по-строги от тези във всички околни държави и достъпът до затворени помещения, че и до терасите на кафенетата на позлатения площад бяха така затегнати, че пиле, ваксинирано по-малко от 3-4 пъти, там не можеше да прехвръкне. Това го споменавам, в случай, че един ден все пак успеем да забравим как е изглеждал животът през 2020-2022 и следващите поколения, непогълнати от новооткритата черна дупка в нашата галактика, проявят любезен интерес към начина ни на живот. Музеите дълго бяха затворени, драги наследници, а когато отново откриха двери, се влизаше само с европейски сертификат. И хирургическа маска на лицето, но да се върнем обратно в темата за изкуството.

Музеят за изящни изкуства се помещава в сграда от 18-и век, част от архитектурен комплекс, дело на архитекта княз Станислас Емануел Ере. Още с влизането в сградата посетителят попада на прекрасни цветни щукатури, а стълбището с великолепни парапети от ковано желязо е пример за вътрешната архитектура на Жан Ламур. През партера се стига и до двете по-късно построени сгради, първата от 1936, а втората от 1999, с които площта на музея е била удвоена.

В музея е обособено пространство, специално

посветено на френския архитект и дизайнер Жан Пруве,

а в подземията са подслонени реликви от градската крепост от 15-и до 17-и век и известната стъклена колекция Даум. Самото основаване на музея в Нанси е пример за рождението на музеите по време на Френската революция, когато са били конфискувани църковните имущества. Тези конфискации са се превръщали в ядро на музейните експозиции. В Нанси платната са основно от Лотарингия, едва по-късно италиански работи от 17-и век са влезли в музея, основно Караваджо, Рени и Моранди, други експонати са френски завоевания от периода между 1794 до 1799. Тази серия съдържа рисунки от всички школи и различни епохи и показва енциклопедичен подход.

Най-силно представени са френската и италианската школа,

последвани от фламандската школа: Шампан, Перуджино, Рубенс, Ван Хемесен.

Разходката предвидливо започнах от горния етаж, следвайки законите на гравитацията. За щастие кураторите често са и хора и експонатите бяха подредени по възраст от горе надолу в хармония с моите планове за хронологически издържана разходка, без да се катеря по етажите. Разходката из експозицията, разбира се, беше и изключително богата разходка из историята на изкуството, с платна от монументален характер, за които музейната управа любезно сподели с мен, се е налагало да се разбиват цели стени, за да ги внесат в залите.

Най-голямата изненада, и то приятна, последва обаче след намесата на моята невръстна асистентка, която впрочем винаги ме придружава в разходките, затова и си деля хонорарите с нея. Тя винаги е по-бърза от мен, прави самостоятелни разходки из странични зали, понякога изскача в кадър, когато снимам или ме подканя. Затова и не обърнах голямо внимание, когато в една от залите в Нанси ентусиазирано ме подканяше поне около 10 платна подред, сред които и Пикасо, да побързам, защото е открила съкровище. Зад една бяла врата се намира.

Издържах стоически с моето темпо и накрая стигнах до бялата врата и аз. Какво се откри, като прекрачих прага, драги читателки и читатели! Самата безкрайност, пълна с цветни светулки! Посетителят в това иначе затворено и изкуствено затъмнено пространство се чувства като попаднал пешком на Млечния път. Един подиум насред воден басейн позволява дефиле, в което посетителят е отвсякъде обграден от светулки. Тук-там зървате собствения си облик в огледалата на стената, колкото да се уверите, че не сте се превърнали и вие в светулка. Едва на излизане установих, че авторката на този очарователен и фееричен безкрай е самата Яйои Кусама, на която всъщност не се възхищавам безрезервно. Само веднъж съм изпитвала такава наслада, близка до Кусамините светулки, а именно една лятна вечер по жътвено време край село Гложене, когато светулки и жаби озаряваха и огласяваха в пълен унисон брега на река Вит. За първи път прехласната по инсталация, само ще отбележа, че и бахурът в Лотарингия го биваше, а сега с бодра крачка се отправям да си прекопая градината, че съм окъсняла и там. Прекрасен сезон на жаби и светулки, драги читатели и читателки!

Марта Монева

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 02 / 2022, 70 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: