Какво е общото между изкуството и акробатиката засегнахме още по периферията на предишната разходка във Висбаден, а именно, че инсталациите понякога неволно напомнят на салто мортале. И като стана дума за акробатика, драги читателки и читатели (ха!), не можеше да не се сетя за покойния френски високо ценен график, писател и илюстратор Томи Унгерер. За да не ви държа прекалено дълго в напрежение, веднага ще споделя защо. В съзнанието ми моментално изникнаха палавите акробатични, пардон, еротични жаби на Томи Унгерер от неговата небезизвестна книга „Камасутра на жабите“, илюстрирана по безподобен начин с дузини жаби в най-различни еротични, пардон акробатични, пози, сами, в групи по две, по три, по колкото душа иска. За последен път бях виждала жабите в европейската столица Страсбург в музея „Томи Унгерер“, международен център на илюстрацията. Този музей, изпълнен с дръзкия дух на патрона си, ми се стори най-удачна дестинация (чуждици!) за разходката ни в мрачните времена, през които ни се налага колективно да гребем досущ оковани роби от галерите в битката при Лепанто и краят му не се вижда. Затова и след като получих одобрение на маршрута от Главреда, побързах да стегна цървулите, докато не са хлопнали отново кепенците по граничните пунктове, и отпраших към Елзас.

Страсбург, дом на хиляди европейски бюрократи, е и коледна столица открай време, а по-точно от 1570, тоест от година преди по-горе споменатата историческа битка. В нея впрочем се е бил и Мигел де Сервантес Сааведра, там е загубил и лявата си ръка. Но стига исторически меандри, пък и не се намираме в бюлетина на СБП, а на СБХ! Коледният дух наистина витае из целия пребогато украсен център на Страсбург. По множество дузини фасади висят организирани от градската управа съвсем сгодни коледни украшения. Големите френски телефонни оператори не участват в декорацията, за добро или зло. Кулминация, както винаги, представлява знаменитата катедрала, сама по себе си образец на архитектурното изкуство и в това време на годината осветена по впечатлителен начин и заобиколена от коледен базар с щандове, пълни с лакомства.

Музей „Томи Унгерер“ / Зала на партера с механичните
играчки от колекцията на Томи Унгерер

Ние обаче не сме дошли да лочим греяно вино като някакви балканджии или пък германци и винаги между бахура и културата ще предпочетем втората, така че пътят ни отвежда право в музея „Томи Унгерер“, далеч, далеч от надениците. Този музей е първият във Франция, посветен на илюстраторското изкуство в XX век и съвремието и носи името на Томи Унгерер, роден през 1931 в града. В Страсбург 99 години по-рано е роден и друг гениален художник, а именно Гюстав Доре, по-известен на широката публика като илюстратор, отколкото като карикатурист, но нека все пак се върнем на Унгерер. Преминал някак си през войната и немската окупация, през 1957 той се установява в Ню Йорк, където работи в рекламата и пише първите си детски книги, някои от които добили световна слава. От 1971 се занимава и с овцевъдство в Канада, а по-късно и в Ирландия. Нетипични занимания за график, но пък много приземяващи.

През 1975 Унгерер, елзасец и европеец по душа, но и скептик по отношение на европейската бюрокрация, подарява на родния си град голяма част от работата си.

Днес в музея, открит през 2007, се съхраняват негови 11 000 рисунки, част от тях непубликувани, и 6500 играчки. Музеят се помещава във Вила „Грайнер“, служила в миналото като допълнителна сграда към Консерваторията, впоследствие основно ремонтирана за целите на музея. Вътрешността е издържана изцяло в бяло и на 3 етажа на площ 700 кв.м се помещават както постоянната експозиция, така и временните изложби. Поради светлочувствителността рисунките се подменят на няколко месеца. Гореупоменатите акробатични жаби се намират в подземния етаж, където Ерос и Танатос съжителстват традиционно. На приземния етаж са изложени илюстрации и детски книги, дело на Томи Унгерер, а на първия етаж могат да бъдат видени негови политически сатири. Тази част от експозицията сама по-себе си заслужава повече от едно посещение, но далеч не е всичко, което музеят предлага.

Понеже вече превъртяхме историческото колело няколкостотин години назад и напред, тук е мястото да уточня, че в момента в музея освен постоянната експозиция е поместена и

изложбата „Хаплив смях“, посветена на сатиричнaта рисунка

в последните 600 години. С изложби като тази музеят отлично защитава правото си да се нарича Международен център на илюстрацията. В актуалната изложба, която представлява истинско удоволствие за окото, а и за ума, за първи път са събрани 150 оригинални работи от частни колекции и множество музеи и библиотеки из цяла Европа. Че

сатиричните рисунки не са откритие на новото време,

е отдавна известно. Още през античността са се срещали върху гръцки вази, през Средновековието полетата на ръкописите са украсявани с гротескни изображения. Истински пробив имат обаче през Ренесанса и следва първият златен период по време на Реформацията и Контрарефомацията в германското културно пространство, когато карикатурите се превръщат в идеологическо оръжие в битката между протестанти и католици. През XVII век карикатурата продължава да се разпространява и да служи като оръжие в политически и религиозни конфликти. Особен връх достига през XVIII век английската сатира, а през XIX век разпространението на карикатурата набира скорост предимно във Франция със засилването на ролята на пресата и развитието на литографията и постепенното оттегляне на цензурата.

Текст / Роналд Сърл / Всеки човек, 1977

Особено място в изложбата бяха заели майстори на сатиричната рисунка като Томас Роуландсън (1756 – 1827), Ханс Вайдиц (1495 – 1537), Питер ван дер Хайден (1530 – 1572), Шарл Филипон (1800 – 1862), Ф‘Мурр (1946 – 2018), Паул Флора (1922 – 2009), Гюстав Доре (1832 – 1883), Сол Стайнберг (1914 – 1999), но и самият Томи Унгерер (1931 – 2019). Творбите, които видях, са особено злободневни и днес и сега просто ще замлъкна, за да оставя място на самите работи да разкажат за себе си.

Да ви е честита новата година, драги читатели! И да се радвате на палави жаби!

Марта Монева

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 05 / 2021, 70 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: