Днес разходката ще ни отведе на запад в Европа, а именно във Висбаден, столица на германската провинция Хесен, разположена на река Рейн. Това е същият Висбаден, който изключителният български джаз музикант Васил Пармаков бе увековечил като „малко градче, известно с отличното си кисело мляко (бациликус германикус), с просяците по улиците и любезните си, кисели и грубовати жители. Те по цял ден се псуват един другиго от прозорците на старите си български коли втора употреба и шляпат из многобройните локви по изкъртените буренясали улици на града“. То според Пармаков и звънецът на входната ми врата е озвучен с мелодия на Хорст Весел, по-точно с официалния химн на Третия райх,

и нося кенарен сукман от Ихтиманско и цървули от щавена свинска кожа.

И на берачка на праскови от картина на Майстора му напомнях. Кое е художествена измислица, кое истина, драгите читател или читателка сами ще преценят (забелязвате ли тук каква езикова бездна отваря родът). Тъй или иначе, представете си, че в една мокра декемврийска вечер дошляпах в чисто новите си цървули по чинарената алея на най-представителния градски булевард, наречен на името на херцог Вилхелм до мястото на експозицията, а именно „Nassauischer Кunstverein“ (Насауски творчески (худ.) съюз).

Булевардът впрочем е поне толкова представителен в ценообразуването си, колкото карето около Докторския паметник в София, където баница под 7,99 лв. залъкът не можеш да намериш, пък ако щеш да се скъсаш. Насауският творчески съюз обаче, в разрез с адреса си, е институция, целяща да подкрепи най-вече млади, неутвърдени и експериментално работещи автори и датира още от 1847. Висбаден впрочем се явява и притегателна точка за Алексей фон Явленски, който преди точно 100 години решава да се установи в града и прекарва там последните 20 години от живота си. Достоевски, чиято 200-годишнина пък отбелязахме при предходната разходка до Солун, по време на лечението си във Висбаден през 1865 направо отлично се подготвя за книгата си „Играчът на рулетка“, като проиграва цялото си състояние в местното казино. Излишно е да уточнявам, че в казиното аз не припарвам.

Но, отплеснах се, да се върнем на изложбата!

Защо именно на „Touch Release“ или „Освобождаване при докосване“ във Висбаден се бях спряла?

Думичката touch в заглавието ме привлече неустоимо. През изминалата година докосването придоби особено значение в живота ни. Неимоверно се пазим да не пипнем това или онова. Привлече ме и фактът, че изложените инсталации са на настоящи и бивши ученици на известната инсталационна артистка Хегю Янг, професорка в реномираната Академия за изящни изкуства с простичкото име „Städel Schule“ (Училище Щедел) във Франкфурт, свързана с едноименния музей, разположен на брега на река Майн. Хегю Янг, по произход от Корея, живее в Берлин и Сеул, но това не ѝ пречи да преподава именно във Франкфурт. Самата тя е ученичка на германския скулптор Георг Херолд и е позната на Насауския творчески съюз още от студентските си години.

Ще излъжа, ако кажа, че въпреки интереса към темата за докосването не носех никакви предразсъдъци със себе си. Модерният човек при мисълта за инсталации получава тръпки от вълнение, които понякога към края на дадена експозиция могат да се превърнат и в конвулсии, да не дава Господ.

Ще кажете „Вижте я пък тази!“,

но аз далеч не съм сама с тези предразсъдъци. Самият Алцек Мишев съвсем скоро сподели, че според него инсталациите не са нищо повече от сценография, пренесена в галериите. И стига дотам да определи едни конкретни развития в изкуството като салто морталета. Та, леко обезпокоена от предстоящите акробатически номера, пристъпих в сградата, където впрочем най-напред се наложи надлежно да се регистрирам с апликацията за проследяване на телефона и да дам да сканират ефективно имунизационния ми сертификат.

Ти Тиен Нгуен (Thuy-Tien-Nguyen) / без заглавие / © фотография: Christian Lauer

Но да започна с края – конвулсии не изпитах. Изложбата ми хареса. В „Touch Release“ участват 21 бивши и настоящи ученици и възпитаници на Хегю Янг, а именно Андреас Амбле, Мориа Ашкенайзер, Къдлис Брейзълтън, Алекс Чалмърс, Арно Феро, Лоренц Ганталер, Сиши Хан, Аерин Хонг, Мариам Квирикашвили, Гай Лий, Антонис Магулас, Давид Мозер, Ти Тиен Нгуен, Емилу Рьослинг, Алекс Таке, Марвия Томазу, Франсиско М.В., Йън Велдер, Мет Уелч, Алисия Висоцка и Миран Янг.

Лоренц Ганталер / Забавено ехо

Изложбата се разпростира на два етажа и е добре подредена в унисон с пространството, което в стара градска вила с височина на таваните от порядъка от 5 до 7 метра винаги е предимство. Добре видно е колко многопластови могат да бъдат докосването и освобождаването, базирани на надслова. Тази групова изложба представлява първата физическа среща между художници, които поради пандемията и затворените ателиета са били лишени от контакт за дълго време. Изложените работи се движат по границата между инсталация, живопис, скулптура, видео и звук. Сред материалите, разбира се, не липсват и пластмасови маркучи и плексиглас, издраскан с флумастер.

Динамиката между близост и дистанция е осезаема.

Някои от творбите говорят за силна близост, други задават голямо разстояние. Изложбата се откъсва от чисто физическата представа за допир, но тук е мястото да призная в много тесен кръг, че все пак с голямо удоволствие докоснах някои инсталации. В този смисъл бих искала да цитирам Том Енгелс, пряко ангажиран с подреждането; поради пандемични причини самата Хегю Янг е била застопорена в Корея, Южна Корея за щастие. „Заедно си зададохме въпроса дали можем да мислим за понятието за допир по друг начин, отвъд ограниченото значение, което му се придава напоследък... Не като техническо средство, което подобрява или влошава общественото благосъстояние, а като богато преплитане на движение, принадлежност и намерение. Как не само докосва тялото, но и прониква в него.“

С това искам да завърша разходката и да ви пожелая светли празници и проникващ допир, засега с кадифе и коприна, а след пандемията може и с други материали.

Марта Монева

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 04 / 2021, 68 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: