28 май – 12 юни 2020
Галерия „Арте“, София

Изложбата представя част от рисунките, произведени от Станислав Памукчиев в домашната му кухня през месеците на принудителна изолация – лабораторно-монологична ситуация. Монолог, определен от него като екзистенциално напрегнат. Екстремно драматичен, ще добавя аз. Негов хоризонт са натрапваните очертания на едно хаотично настояще и съвършено неясно бъдеще. В такава перспектива единствен ресурс за някаква стабилност става миналото. В дългосрочен план – много рисков ресурс, трябва да се признае.

Памукчиев обаче няма намерение да се умилява от възпоменания, още по-малко да съчинява миналото си. Не тръгва към конкретни „спомени“, а нахълтва в генетичното и историческо помнене на човека и през него навлиза в паметта за битието. Става дума за битийни смисли, неповлияни от значенията на нещата, задавани от функциите им в едни или други фактически ситуации. Погледът е към тоталността на битието. При такъв поглед се откриват архетипични фигури, „архетипни сенки“, както пише Памукчиев. Неговите сюжети се разгръщат в утробата на битието. Позиция, заявена колкото деликатно-фоново, толкова и директно в повечето рисунки.
Не е изненада, че централни стават темите за сетивно-чувственото тяло, любовта, пътя, смъртта, спасението. Изложбата е структурирана от три цикъла, които неслучайно – и като аранжиране – преминават един в друг, проникват се и се тълкуват взаимно: „Докосване“, „Завръщане“, „Сакралното“.

Първият „търси израз на страстите, копнежите, съдбовната обвързаност на вечната двойка“, пише Памукчиев. Копнеж по „допир, близост, общение, споделяне, усещане за смисъл“. Всичко това –
отвъд опияняващата аура на първото докосване. Съблеченото е повече от голото, казва се. Е, добре, телата тук са съблечени и от „кожените дрехи“, в които Господ облича Ева и Адам след грехопадението. Но не са съблечени от грехопадението.

Тези копнеещи тела са напрегнати, тревожни, сгърчени.

Дори при постигната близост остават сингуларни, може да се каже – самотни. По границите на телесното слагат бариерите си срамът и страхът от пълно себеразкриване. И в същото време се търси пътят към него.

Само наглед парадоксално този път е назован „завръщане“. Има такова стихотворение на Цочо Бояджиев, в което „един уморен гренадир се завръща“. Познал безсмислието на всичките си „завоевания“ и „слава“, които „сега нямат тежестта дори на перото на шапката му“. „И само този път има значение, но толкова дълъг е пътят, по който се връщаме, толкова дълъг е пътят.“ За този път е думата и на Памукчиев.

Той е завръщане през ущърбностите, липсите, сривовете, провалите, натрупали се в скитането из живота. Той е опитът или поне копнежът за тяхното възмогване. Две рисунки се оглеждат в изложбата взаимно под ъгъл. На едната сгърченият „Бекетов“ човек тегли в лодката на живота си своето хипотетично съвършенство, на другата същият този човек тегли в същата лодка агнеца – своето спасение. Между едното и другото или – много по-скоро – с едното и другото върви напред в дълбокото пътят, само наглед парадоксално наречен „завръщане“.
В програмния си текст към „Монолози – рисунки в изолация“ художникът казва за третия цикъл така: „Свещеното“ търси мотиви от влизането в свещеното време на Страстната седмица с появата на теми като: „Рождество“, „Кръщението“, „Влизане в Йерусалим“, „Разпятието“, „Възкресението“, „Притчата за Добрия пастир“. Че причината за създаването на тези рисунки е случайното попадане на Страстната седмица в натрапеното ни време на изолация, е алиби, което няма как да мине пред мислещия човек.

Памукчиев рисува спасението, станало плът. Рисува пътя, истината и живота – тяхното въ-човечено лице. При него то е с изначален поглед към кръста – знае бъдещето като настояще. Без претенции за теологическо теоретизиране, Станислав Памукчиев е в ядрения център на богоизобразяването. Тялото излъчва същината на битието, мъдростта и смисъла par excellence. Външната му „юродивост“ е в синхрон с апостол Павловото „безумство на Кръста“, „силата Божия“, противопоставена на „мъдростта на този свят“, която пък е безумство (μωρία – глупост и простотия) пред Бога. Няма как пътят да не поведе нататък, ако е действителният път.
Разговорът „Рисунки в изолация“, поведен от Памукчиев със самия себе си, се води в пространства отвъд художническата виртуозност. Тя е само и просто условието, без което е невъзможен. „Естетическият аскетизъм“ на Станислав Памукчиев достига тук мяра, в която прокънтява изповядваната от него екстатична тишина – с пълна мощ.