17 – 30 ноември 2020
Изложбени зали „Рафаел Михайлов“, Велико Търново

Графичната изложба на Николина Джановска за пореден път показва, че в изобразителното изкуство отсъстващото е това, което активира смисъла на истинското. Загатнатите ръце на третата рожба от картината на Рубенс „Елена Фурман с децата си“ откриват, че децата са навсякъде в този дом, липсващите ръце на Венера Милоска събуждат желанието за докосване, чрез невидимата лютня в ръката на музикантката (скулптурата на Иван Мещрович „Девойка с лютня“) разбираме, че мелодията не е звън, а състояние.

Николина Джановска не ползва приказната формула за кутията, която изпълнява желания или се отваря според повелята на собственика ѝ. Тя държи да направи своя приказка и да създаде композиция, която да не я обременява, а да я води. Ракличката събира вещи, които се поставят на видно място в дома или по тялото на жената. По техен повод са казани думи – едни изтъркани, други искрени, трети опияняващи и съблазняващи, и това слово е полепнало по тях, по самата ракличка, като спомени, които са уловили мига на щастието и тревогата.
Самото изпълнение на линогравюрите създава усещането за пърформанс, тъй като е жив трепетът на тялото и душата на художничката, които не се губят, а са част от сътвореното. Този трепет отзвучава в свободното пространство, в което са поставени кутиите, сякаш водени от стремежа да напуснат интимното си битие, за което са създадени. С характерната си импулсивност Николина Джановска първо възприема кутиите в червено с особени, но познати растителни орнаменти и така спомените все още се успоредяват с настоящия живот като памет, която възкръсва в момента на потребността от нея. Кутията не е отчуждената вещ, а необходимото присъствие.

Успехът на художничката е именно в това умение да направи така, че пластичното да стои извън себе си, за да не се разделя със словото и музиката. И макар композицията да е напрегната динамика, художничката е намерила друга проекция на скоростта, възвестена от футуристите чрез манифеста на Маринети – скоростта погубва миналото до степен да не съществува, докато при Николина тя твори миналото, като го освобождава от събитието, за да остави в ковчежето златото на мълчанието. Да, тези кутии, които се преобразяват в ковчежета, съдържат неизчерпаното все още богатство на човека – мълчанието. Мечтата на изкуството да избяга от събитието в тази изложба е постигнато. Значи е дошла благата вест за обичта, защото омразата е тази, която се храни от събития, за да съществува.

Ритъмът на отключеното бяло и заключеното черно, на цветните отблясъци на спомена, на възгордялата се притежателка на отминал живот, кипреща се на пиедестал, е ритъм на успокоеното време.

Няма драма от отчуждаването, от забравата – вещ и човек живеят според свободата си

и никой от тях не губи смисъла си, защото споменът е вчерашният залез, който в нощта ще сънува изгрев. Затова Николина Джановска има търпението да даде определеност на всяка ракла – да ги насити с тайнството на черното, да пусне линии за бъбривостта на бялото, да ги струпа като ненужни кумири на живота. Това търпение е нужно, тъй като се оказва, че най-трудно е да се изпразни празната ракла, защото чрез нея се поддържа илюзията за пълноценен живот. Последно като че ли си отива любопитството към вътрешния свят на кутията, защото то се съпътства от удивлението, че забравеното е било част от нас. Ако любопитство и удивление влязат в симбиоза, то миналият живот поражда бъдеще. Може би и затова успокоената ракличка ще отплува, представяйки си, че ще срещне друго съзнание, друг човек, който ще я пренесе в своя свят чрез хубавото. Подобно усещане на художничката се поражда от обстоятелството, че това, което е сложила в кутията, не е това, което мисли, че е сложила. Дошла е забравата, а начинът да се върне един забравен свят е като се преоткрие наново. В народната песен момъкът настоява:
 
Де щем стигна туй кончи
да врълим в бял Дунав,
да размъти Дунава,
да извадим ракличка.
В ракличка булченце,
на булченце шапченце.
 
Така се трансформира идеята за спомена, защото отплуващата ракла е вече възнамеряване. Ново начало. Хубаво е, че си имаме и Дунав.