26 септември – 15 октомври 2019
ГХГ – Варна

През 2015 г. във Велико Търново организирах устойчив във времето проект със заглавие „Мащаби във...“, включващ следните изложби: „Мащаби в локалното“ (2015), „Мащаби в социалното. Изкуството като реакция“ (2016) и „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм“ (2017), София, „Шипка“ 6 (последните две изложби, както и настоящата, подкрепени от фондация „Стари столици“), чиято основна задача беше художествено отразяване на социалната, екзистенциална и политическа ситуация в локален и в глобален аспект чрез създаването на критична маса от артисти – алтернатива както на инертни формални артистични тенденции от началото на прехода, така и на формирането на йерархични структури в най-демократичната територия (съвременното изобразително изкуство). В този смисъл проектът е абсолютно чужд на какъвто и да било хедонизъм, игрови практики, комерсиалност и вертикални структури в изкуството. Премахнахме и възрастовите ограничения при участието в изложбите с цел континуум на образователните процеси и стимулиране на студентите.

Манифестите, темите и формите на художествено изразяване в проектите „Мащаби във…“ са еквивалентни на демократичността на замисъла им и на техния антиконформизъм. За съжаление точно това не се понрави на една част от администрацията във Велико Търново, което доведе до цензура. Същото беше и основанието за отказ от страна на СГХГ за реализирането на настоящата изложба. За отбелязване обаче е съвпадението не само на заглавието на един от проектите – „Нов социален реализъм“, с наскоро възникнало европейско философско течение, контрапункт на постмодерната философия, но и съвпадения с концепции на европейски форуми за съвременно изкуство от най-висок клас, което ни дава основания да направим извода, че реакциите ни са навременни, преодоляват клишето „център – периферия“ и трябва да продължим.

Нещо повече, появиха се и реминисцентни проекти, което направи нашата работа още по-автентична.

Независимо от посочените съвпадения с европейските търсения в съвременното изкуство и философия има основни противоречия и те са най-вече в отношението на държавата и институциите към самото съвременно изобразително изкуство, което не е комерсиално-утилитарен, субкултурен продукт или стока, които просто да се продават, при това на липсващ пазар, както е в България.

Няма да правя исторически ретроспекции, но ще отбележа, че за развитието на дадено общество освен по техническия прогрес, отношението към децата и хората в неравнопоставено положение се съди и по отношението и постиженията в изкуството.
Настоящият проект „Мащаб 1:100 000. Изкуство в пробация“ разглежда проблема с

правенето на съвременно изкуство в контекста на липсата на подходящи, стимулиращи законови условия,

ширеща се агресивна субкултура, опити за налагане на художествени ерзаци, маргинализиране и цензуриране на голяма част от българските художници, административно и медийно налагане на квазиелит, разпад на образованието и в частност загуба на интерес към художествените му форми. Въпреки това по силата на призванието си те, художниците, продължават да творят и да дават своя труд в полза на културата на обществото. Този труд обаче не се цени, не се заплаща и не се стимулира, а съотношението М 1:100 000 е символичен мащаб на „успелите“ художници.

За да могат да оцелеят и да продължат да творят (някои се отказват), художниците често са принудени да се преквалифицират – например в готвачи, охранители, зидари, бояджии, общи работници по строежи (става въпрос за доказани творци, включително хабилитирани лица), което по ирония на съдбата се оказва нещо като метафоричен еквивалент на част от т.нар. пробационни мерки. А ето какво точно гласят те:
1. Включване в курсове за професионална преквалификация и програми за обществено въздействие: може би най-превъзпитателната мярка от всички – по същество представлява възможност за някакъв вид трудово обучение и трудова интеграция, за изграждане на социални навици, създаване на умения, които да им помогнат в живота занапред – набавяне на минимум необходими средства за съществуване по законоопределен и позволен начин.
2. Безвъзмезден труд в полза на обществото: пробационна мярка, задължаваща ме да положа неплатен труд в полза на обществото, без по никакъв начин да се ограничава свободата ми като осъден…

Искам да подчертая, че всяка една некомерсиална изложба (не аукцион) всъщност е безвъзмезден труд в полза на обществото – изкуството провокира, реагира, задава въпроси. Той не се заплаща, авторите имат само разходи (за материали, време за създаване на културния продукт, транспорт и др.), а откупки или финансова подкрепа няма поради посочените вече причини.

Тоест ние, художниците, всъщност сме в режим на пробация!
Разбира се, циникът би казал, че никой не ни задължава да правим изкуство, но тогава възниква фундаменталният въпрос: какво ще се случи с изобразителното изкуство в контекста на отбелязаните по-горе тенденции? Българското общество ще има ли в бъдеще нужда от изкуство? И изобщо можем ли да си представим живота без изкуство?
Тези въпроси задава изложбата „Мащаб 1:100 000. Изкуство в пробация“. И ще припомня, че задачата на изкуството е да задава въпроси. Отговорите ги дават други – властимащите.
Искам да благодаря на ръководството на Градската художествена галерия във Варна, което даде съгласието си за реализирането на четвъртото издание на проекта "Мащаби във..." . За мен Варна е много специален град. Град, от чиято фабрика „Вулкан“ изригна лавата на съвременното българско изкуство с най-добрите си художествени примери. Тази изложба е нашата благодарност към
Варна и всички тях!