4 – 31 март 2021
СБХ – Шипка 6, 2 етаж

Преди много години в ателието в Националната художествена академия дойде и Мария Райчева. Сред един интересен и силен випуск тя почти веднага направи впечатление. Беше (и е) дребничко момиче, но със забележителна енергия, воля и целенасоченост. Работеше така, както трябва – като човек, който цени всяка минута. Тиха и задълбочена. Помня някои от етюдите ù – мощни, цялостни, плътни като тон и мазка. Не закъсняваше (или аз не съм го забелязала), не отсъстваше, движеше се упорито и целенасочено към това, в което вярваше или искаше да достигне. Борец по душа!

Сега, след доста изминало оттогава време и след десетки самостоятелни изложби, Мария продължава да се бори. За нея каузите са важни, много важни! Цялата експозиция на „Шипка“ 6, носеща двусмисленото заглавие „Еко тур“, е израз на същата тази непримиримост и желание за осъзнаване на важните неща, които тя носи от малка в себе си, които назряват и се оформят постепенно, но неотклонно и сега намират своя пълен пластически изказ и съвършено ясно послание.
Съществуващата на места лека илюстративност и декларативност са, мисля, търсен начин да достигне идеята ù възможно най-директно до нас. Без заобикалки и без компромиси.

Мария Райчева / от изложбата

Мария е намерила оня деликатен баланс между апокалиптичното, гротескното и визуално привличащото, без никъде да наруши мярката. Пристрастеността ù към яркия цвят не е попречила да навлезе в заобикалящата ни дисонансна действителност, даже засилва чувството за абсурдност. Странно е как един искрящ в цветовете на дъгата боклук може да създаде толкова мрачно, даже злокобно чувство и да говори толкова много за евтината ни действителност и за оня фалшив пластмасов похлупак, който създава илюзорно чувство за благоденствие. В някои от платната на художничката има парадоксалност, която обаче води към традиционните ценности. Съществува опасност, вървейки по линия на морала и критиката на съвремието, да изместим фокуса от чисто живописните или по-общо казано картинни проблеми към дидактически разсъждения върху бита ни и екологията. Спасението е, че тук, при Мария, имаме

силна хуманна идея, защитена точно толкова силно чрез живописта.

Рискът да се подхлъзнем по анализ върху тезата съществува, но само ако нямаме очи да видим начина, по който е интерпретирана. Още повече че в експозицията са намерили място и някои чисти като жанр пейзажи, които отново са натоварени със смисъл извън формалния. Те са несантиментални, много силно експресивни, сгъстени като материя и тоналност – някакви човешки убежища без хора, много различни от пейзажите, които тя показва напоследък.
Има художници хедонисти, има такива, които се занимават само с формата или цвета, има херметични натури, има такива, които съзнателно или несъзнателно бягат от действителността, има всякакви и слава богу!

Но има и други – социални художници, които не се задоволяват с решаването само на естетически проблеми, а смятат за важно да бръкнат в раните на болното ни общество и го правят, всеки по свой начин. В картините на Мария няма голословни апели и скучни нравоучения, а послания, защото тя просто е силен и чувствителен художник. Визуалната ù култура я възпира от плакатни внушения и

тя успява да създаде лична, тревожна атмосфера като поле за разсъждения.

Има една изключително силна за мен картина, наречена „Разходка по реката“ – драматична и навяваща асоциации с реката Стикс, водеща към зловещи места… В това платно, струва ми се, Мария е постигнала в най-голяма степен усещането за безнадеждност и внушения за катастрофа.
Ненапразно заглавията на произведенията са умишлено объркващи. Даже в тях художничката се бори срещу стандартното възприемане на думи и изрази като „еко“, „разходка“, „пролетен вятър“, „ваканция“, „еволюция“, „Нова година“ и т.н., които обичайно възприемаме оптимистично и които без визуалния код биха звучали приспивно и успокояващо. Внушението обаче е противоположно на заложеното в думите. Тази двойственост е важна, защото е част от света ни изобщо, от симулирането на усещане за задоволеност и фалша на обещанията, че хубавото предстои. Такава противоречивост между вербално и визуално се явява основна и в самите картини, но вече без думите. Ярките, искрящи и сурови понякога цветове не създават ведро и приповдигнато чувство. Хармоничните тоналности не водят до нирвана. Крехките детски фигурки не се асоциират с надежда и оптимизъм. Играчките са само наужким весели и лъскави, синьото е привидно чиста вода, монохромната въздушна пелена не е като сцена от романтичен филм, перспективата на черните дънери е просто тъжна метафора и в никакъв случай път към светлината и т.н., и т.н.

Самата аз започвам да се въртя в омагьосания кръг от послания, които Мария ни е подготвила. Хем искам да изляза от него, хем пък потъвам все по-навътре… Искам да мога да погледна някак отстрани, като обикновен съзерцател на обикновена изложба към картините ù, но тя е заложила капан, от който не можеш лесно да се измъкнеш. Твърде са сраснати идеята и образът, не подлежат на разделяне изобщо.

Сериозността на такова начинание е впечатляваща!

Тя е рефлективен, изключително силен художник, решил да бъде честен, независимо от реакциите на публиката.