19 май – 25 септември 2022
Национална галерия Квадрат 500 и Двореца

Две изложби, посветени на 140-годишнината от рождението на Владимир Димитров – Майстора, бяха открити в Националната галерия – „Образът на Майстора“ в Квадрат 500 и „Майстора и Родно изкуство“ в Двореца. Куратор на изложбите е Иво Милев.

Двете изложби са различни като концепция и като изпълнение, в същото време те се допълват, замислени са да бъдат видени заедно. Изложбите са нови като подход в представянето на Майстора – липсва т.нар. ретроспективен характер, който досега беше водещият, „класическият“ при представянето на Майстора. „Образът на Майстора“ представлява визуален разказ за тази забележителна и значима личност – човек и художник. Водещата нишка в нея са автопортретите, той започва художническата си кариера с автопортрети и приключва с автопортрети. Интересът към неговата личност не идва след смъртта му. Още приживе Майстора предизвиква спорове, дебати. Рано, с първите си публични художествени прояви през 20-те години на ХХ век, той си спечелва мощни поддръжници: Николай Райнов, Гео Милев, Сирак Скитник, Чавдар Мутафов и т.н. Около името му се шуми, то буди възхита и отрицания, така или иначе

харизмата на неговия образ и личност е завладяваща, непоклатима.

Сам той, с външния си вид, с поведението си създава и поддържа интереса към себе си. Още приживе той става легенда.

Сред неговите любители образът на Майстора, загадката на неговия живот, са не по-малко интересни от творчеството му. Едва ли има български художник, самопортретувал се така упорито от ранните си ученически години до предсмъртната си старост. Но едва ли има и български творец, портретуван толкова настойчиво от съвременниците му и от поколенията след смъртта му.

Интериор от изложбата „Образът на Майстора“ / НГ, Квадрат 500

Събрани наедно, автопортретите на Майстора биха представлявали психограма на тази прикрита и болезнена душа. „Автопортретите на Майстора са ръкопис на откровение и на морална сила“, пише неговият приятел и изследовател Васил Стоилов: от първия автопортрет с въглен до последния с масло върху хартия те „бележат стълбите, по които се е изкачвал и от които неведнъж се е сгромолясвал“. Както рисува картините си, така той моделира себе си: раздвоената смолисточерна брада и буйната, сресана назад коса, за да открие широко чело, пронизващия поглед на втренчените очи от неговата младост, до белобрадото патриархално лице на „дедец“, обрамчено от светъл нимб на старчески оредяла коса. Този висок човек с матов тен на лицето, орлов нос, дълги коси и брада „прилича повече на църковен образ“ (Асен Василиев), „шишковски стълбник, самобитен и самоотрекъл се от света на страстите”, „девствен в живота, в сърцето и в изкуството“ (Васил Стоилов) сам съзнава и поддържа приликата си с отшелник, светец, пустинник, сам разказва за случаите, когато децата го вземат за Христос или Дядо Боже от иконите, когато го сравняват със св. Иван Рилски, а неговите собствени разкази за благодеянията му са сякаш житийни сцени от агиографията за св. Йоан Кронщатски. Понякога се случва и обратното. Образът на Майстора плаши и тревожи, той като че ли принадлежи по-скоро на някой харамия или готов на крайности анархист, по-скоро диаболичен, отколкото серафичен. Дъщерята на Петър Тодоров разказвала на Димитър Аврамов, че нейният малък син се плашел от автопортрета на Майстора, закачен в дома им, и на обясненията, че това е просто „един чичко“, отвръщал: „Това не е чичко, това е дявол!“. Тази категорична, решителна, диаболична образност е типична за Майсторовите автопортрети до началото на 1920-те. Сякаш чрез тях той се утвърждава в един не много ласкав свят, създаден за смелите, решителните, категоричните. Майстора, който е бил природно хрисим и необикновено кротък човек, чието простосърдечие е лъхало от цялата му фигура, жестове, думи, поведение, сам се е виждал много по-различен и очевидно е желаел чрез своите автопортрети (поне тия до времето около 1921) да внуши една друга представа за себе си – представата за горд, непреклонен, упорит, фанатичен и дори…страшен човек, коментира неговият изследовател Димитър Аврамов.

В автопортретите от 20-те години за пръв път Майстора се опитва да надмогне обичайната за досегашните му портрети реалистична прилика, да стилизира образа и в същото време да го постави в една силно декоративна среда, нещо, което не е правил досега. Така 

изображението излиза от условностите на предметната реалност и става символно.

В серията автопортрети на фона на брезова гора и градския силует на Кюстендил (рисувани към 1922) Майстора за пръв път достига до опростяване, декоративност и стилност, които от тук насетне ще определят пътя на изкуството му в търсене на национален стил. Именно тук се избистря „композиционната схема, която ще бъде предпочитана в цялото му бъдещо творчество“ (Аврамов) – изнесен силно в предния план централен образ, обърнат фронтално към зрителя, очертаващ строго централната композиционна ос и отделен категорично от втория план, който има други закони на изграждане.

Времето на романтична интелектуална гордост и повече книжната, декларативна решителност са минали. Двайсетте години на ХХ век са най-тревожната фаза в живота на Майстора, навлизащ в своята 40-годишна възраст, с ясното съзнание, че не е направил нищо значимо, загубил е майка си, а с това и „половината си живот“, това е неговото време на скиталчество, обикаля Рим и Италия, Цариград, Прага, Париж, Лондон, Мюнхен и Германия, стига до САЩ. Този зрял мъж като че ли още не знае какво да прави със себе си, с дарбите и уменията си, със своята странна и като че ли малко объркана сексуалност. От това време е и неговият автопортрет от Националната галерия с разкривено от болезнена гримаса лице, „маска на страдающ Лаокоон“ (Камбуров). За него Чавдар Мутафов ще напише: „една глава на отшелник – корава, напрегната и трагична, някакъв елементарен патос и с избухването си на една скръб, която става почти брутална.“

Автопортрети  / Интериор от изложбата „Образът на Майстора“, НГ, Квадрат 500

Майстора решава да се завърне на село, там, където е израсъл, и да посвети живота си на една своеобразна художествена „оптимистична теория за нашия народ“. Скиталчествата му и тук, от село на село и от място на място, не продължават дълго и той се установява окончателно в „центъра на рая на земята“, в Шишковци. Скоро ще последва неговото подстригване в обет за изпълнение на една мисия – да открие и изобрази вътрешната и външната красота на жената, които за него са двете страни на една и съща монета. С прошарването и побеляването на брадата неговите автопортрети се успокояват, без да губят от психологизма си, на който Майстора винаги ще държи. През втората половина на 40-те години до началото на 50-те преобладават графичните му автопортрети с молив и сангин, изпълнени меко, с плавна категорична линия, където чрез ретуш се постигат дълбоки, скулптурни обеми. През 1952 Майстора излага за последен път, вече се е завърнал в София и практически спира да работи. Последните си автопортрети прави с масло върху хартия, единият в охрово-червена тоналност, другият – с лице изцяло в жълта гама, червени припламвания във фона, студени зелени и сини. Те са въобще последното, което ще сътвори до края на живота си – започнал преди 60 години с първите си автопортрети, той ще го приключи отново, самопортретувайки се.

Вниманието, което буди образът на Майстора сред неговите колеги, е забележително. Още като студент в Рисувалното училище интерес към това характерно лице проявява преподавателят му проф. Иван Мърквичка и създава негов портретен етюд. Израз на приятелска симпатия или на професионален интерес заради характерните черти на модела – по-късно, след първите му публични прояви – портретуването става част от документирането, разказът за една значима личност. Художественият интерес към този енигматичен образ

с „душа на съвременник и навици на отшелник“

е пътят към един своеобразен „култ“ към личността му, който ще се поеме най-усилено от Асен Василиев, Стоян Венев, Васил Стоилов, но ще го портретуват и Дечко Узунов, Иван Пенков, Илия Петров, Иван Ненов, Иван Лазаров, Андрей Николов… Последният два пъти, един през 1925 и после през 1952. Така се стига до късните посмъртни апотеози на Майстора от Васил Стоилов и символичната му творба „Богомилска проповед” (1969), която сякаш обобщава дълго обмисляното разбиране на художника за Майстора. С триптиха си от 1977, в чийто център е поставена българска мадона, от двете ѝ страни заобиколена от Майстора и Иван Милев, Златю Бояджиев и Васил Захариев, и образите, създадени от тях, а в крилата – от последните живи представители на едно могъщо поколение (Васил Стоилов и Цанко Лавренов), чиято мисия е била търсенето и създаването на национален стил, Стоилов слага и символичния край на движението за Родно изкуство. Именно тази творба е своеобразен акцент на втората изложба – „Майстора и Родно изкуство“ във филиал Двореца на Национална галерия. Васил Стоилов създава тази монументална работа като апотеоз на Родно изкуство, движението, появило се като идейно и художествено течение през 20-те години на ХХ век, но продължило и по-късно, възродило се по своеобразен начин през 60-те и 70-те години.

Неформалното движение за Родно изкуство се заражда след края на дълга и тежка за страната поредица войни (1912 – 1918). То е доминантата на времето, „духът на епохата“ и е един от върховете на новаторство в новата българска култура на ХХ век, със забележимо и дълготрайно влияние върху българското изкуство. То засяга интегрално почти всички видове изкуства: литература, музика, архитектура, хореография, но най-ярко и самобитно се проявява в изобразителните изкуства. „На общия фон на живописния ни процес след Освобождението (1878), който и досега по начало е „живописен“ – движението за Родно изкуство със своята метафорична поетика и декоративна естетика се отделя като един от най-самобитните, оригинални, интересни и привлекателни периоди и фази в изобразителното ни изкуство. То имаше духовно „изстрадана основа“ и „съкровен изказ“, нравствена висота и стилова красота. Известен спонтанен и съзнателен художествен примитивизъм го издигаше като нашенско декоративно-стилно „кватроченто“. С този си именно висш семантичен (съдържателен) и семиотичен (изобразителен, художествено-знаков, декоративен) облик – на народностна основа – движението за Родно изкуство се явява най-характерната ни и специфична национална живописна школа с българска физиономия“, пише Кирил Кръстев.

Почти няма значим български творец от поколението на 20-те години, който да не е повлиян от тази мощна идейна, емоционална и стилова насока: Сирак Скитник, Николай Райнов, Илия Петров, Дечко Узунов, Иван Пенков, Васил Захариев, Пенчо Георгиев, Васил Стоилов, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Данаил Дечев, Анастас Дудулов, Иван Лазаров и др., и разбира се, двамата от най-ярките и значими негови представители: Владимир Димитров – Майстора и Иван Милев.

За някои стремежът по национален стил е временно увлечение, някои напускат неговото поле, други по-късно, вече зрели творци, отново се връщат към младежките си търсения (Дечко Узунов, Иван Пенков и др.), за някои той остава трайна творческа програма: за Майстора, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Васил Стоилов…

„Образът на Майстора“ / Интериор от изложбата  в НГ, Квадрат 500

В движението за Родно изкуство през 30-те и 40-те на ХХ век се включват нови попълнения: Стоян Венев, Борис Коцев, Владимир Рилски, Иван Шошков и др. При вече променен социален и културен контекст своеобразно възраждане на идеите на движението се случва в края на 60-те и началото на 70-те години, когато „българското“ отново става обществена доминанта.

Изложбата „Майстора и Родно изкуство“ поставя Майстора като

условен център на една от най-характерните български културни прояви

на целия ХХ век. Тя проследява няколко основни теми и мотиви, общи за всички негови представители през 20-те и ранните 30-те години: жената, майката и мадоната, селското семейство, ритуала, манастира като убежище на традицията, труда и празника, мистиката на музиката и танца. Чрез паралели, съпоставки, подчертаване на общи идеи и силни индивидуалности картините на Майстора намират своето място сред творбите на Иван Милев, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Васил Захариев, Иван Пенков, Васил Стоилов, Иван Лазаров и др. Така се очертават жалоните на едно от най-влиятелните движения в българската култура от първата половина на ХХ век, в основата на което е творчеството и личността на Владимир Димитров – Майстора.

Иво Милев

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 03 / 2022, 60 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: