30 юни – 26 юли 2020
галерия „Академия“, София

Изложбата, посветена на 80-годишнината на художника Йордан Вампоров, със сигурност е приносна за много от познавачите на детайлите в българското изкуство след средата на ХХ век. Спомням си, че чух за него в началото на 90-те години, когато той се появи с редица изненадващи за времето си творби, стоящи в гранична зона между скулптура и инсталация. Появи се, макар и за кратко, със собствено изложбено пространство в София. Запознах се с Йордан Вампоров през 1992 г. точно в неговото „Студио за изкуство и приятелство днес“, където в този момент беше експонирана инсталацията „Модели“ на Божидар Бояджиев. В този ключов за превратностите в българското изкуство момент той работеше с хора като Димитър Грозданов, Руен Руенов, редица чуждестранни автори и, разбира се, с куратора на настоящата изложба в галерия „Академия“ – Васил Симитчиев.

Васил Симитчиев неслучайно се явява куратор на изложбата. Състуденти (в близки по години курсове с Вампоров), двамата работят заедно, а тъй като Симитчиев е известно име в западното изкуство (базиран в Швеция), той още през 80-те години кани Йордан Вампоров да участва в изложби в Западна Германия и Швеция. И вероятно точно тези сложни за времето си контакти изиграват роля на трансформатор на търсенията му. Самият Симитчиев се занимава с алтернативни форми на изкуство в Швеция – с инсталация и пърформанс, като творчеството му не е непознато и за българските ценители и изследователи, доколкото преди години негова представителна изложба беше показана в СГХГ. Така нагласата към иновативните форми през 80-те и 90-те години в скулптурата на Вампоров става сравнително ясна.

Но както обикновено се случва в българското изкуство, пътят на артиста не се развива в последователност, а криволичи или тръгва стремглаво в неподозирани посоки. Този феномен се дължи в голяма степен на различията между източната и западната политическа система, които не се различават само по своето благосъстояние, но най-вече по своята различна културна осъденост. Това е съдбата в края на краищата да нямат нищо общо. Когато Симитчиев и Вампоров учат в Академията в София, това са 50-те години на миналия век, отличаващи се с крайна форма на политическа индоктринация. Тогава там учи и Христо Явашев – Кристо, като за повечето будни умове на времето и тогава е ясно, че живеят под похлупака на странна културна мутация. По-късно отишлите на Запад се развиват по начин, различен от този, по който вървят техните колеги в уж разкрепостилото се през 60-те години българско изкуство. Това не е случайност, а форма на културна различност – дали ще правиш обекти и инсталации, или репрезентативна скулптура и релефи за интериор и екстериор.

Независимо че в Академията Вампоров е един от най-добрите студенти на професор Любомир Далчев (те са близки и чисто човешки), вероятно това не може да компенсира напълно особеностите на социалната среда в онзи момент. Така или иначе, през 70-те и 80-те години този автор може да се похвали с ред монументални реализации на публични места и обществени сгради – в „Родопски драматичен театър“ в Смолян, хотел „Мадара“ в Шумен, зала „Септември“ в Благоевград и др. В същото време (може би парадоксално) Вампоров няма участия в т.нар. ОХИ (общи художествени изложби). Когато му зададох логичния въпрос защо е отбягвал това, което всички хрантутници на соца въжделееха, той сдържано се усмихна и каза само: „Личен избор“. (Едва ли е било само това, също резервирано си помислих аз, помнейки добре поне 80-те.)
В изложбата има от всичко това, за което вече стана дума – документална фотография от ателието на Далчев, живопис (с която Вампоров се занимава през 50-те), по-късните му търсения в скулптурата, снимки на монументалните му реализации. Но съм убеден, че най-впечатляващото в изложбата са творбите от неговата творческа зрелост, която (поне според мен) съвпада с годините около политическата промяна у нас. Пак ще кажа, че

подобни творчески фигури са изключително ценни, защото те са гранични феномени.

Те са преживели ментални трансформации, които никой западноевропеец не би могъл да си представи през втората половина на ХХ век. Подобни хора понякога изнасят на гърба си цял „преходен период“, вадейки българското изкуство от неговата котловинна уседналост и показвайки на „свои и чужди“ нещо, което може и да не е авангардно, но говори на езика на съвременността. Затова специално бих си позволил да насоча вниманието на колегията и широката публика и към инсталациите, в които Йордан Вампоров използва дърво, метал, въглища, павета... Това е и неговият същностен принос към нашето ново летоброене в изкуството. Аз поне още вярвам, че съществува такова, а Вампоров е един от неговите създатели. Нищо, че не е участвал в общи художествени изложби.

+++

Отне сили и време Йордан Вампоров да надвие тягостното усещане, че предстоящата му изложба е по принуда, както и да се съгласи с поводите, които я обуславят. Като ученик на проф. Любомир Далчев той завърши следването си през 1963 г. и макар още много млад вече изграждаше характера си на независим художник, вън от принудата да се съобразява с общоприети, диктувани изисквания.

Йордан Вамроров все още е една неизвестна величина в съвременното ни изкуство. Все още творчеството му остава незабелязано от колегията и е недостъпно за критиката. Преди всичко причината за това е неговата скромност и самокритичност, но и, не на последно място, скептицизмът на бившия художествен съвет при СБХ, който неведнъж, с вяли непрофесионални мотивировки е отхвърлял едни от най-силните му проекти, а и също така недопускането му до общи художествени изложби. Тези обстоятелства причиниха унищожаването или изчезването на негови произведения, които, смело мога да твърдя, сочеха преврат и бяха принос за едно изкуство на концептуална основа. Лишен от възможност да излага у нас, а и поради несъгласието му с налагани изисквания, у него липсваше желание за подобни изяви. В замяна на това участието му в международни симпозиуми и проекти на Запад не остана незабелязано.

Проф. Любомир Далчев създаде този климат в ателието си, който събуди у студентите ентусиазъм и желание за излизане от рамките на унищожителния академизъм. Като учител проф. Далчев не изискваше подчинение, а опитите да бъде подражаван бяха немислими и невъзможни. Настоящата изложба на Йордан Вампоров беше крайно необходима и не търпеше отлагане. И въпреки принудителното изчакване галерия „Академия“ отвори врати и изложбата стана дългоочакван факт, осветляващ изворите на творческия път на скулптора Йордан Вампоров и събуждащ спомена за незаменимото присъствие на големия Любомир Далчев в процеса за една прогресивна Художествена академия.

Васил Симитчиев, куратор на изложбата