Живопис след фотографията в България през 70-те – 80-те години на XX век“, куратори Светлана Куюмджиева и Даниела Радева

2 март – 4 юни 2023
Софийска градска художествена галерия

Изкуството от ерата на социализма в България все още очаква задълбочено и всестранно проучване. Ето защо би следвало всячески да приветстваме стореното от кураторите на изложбата „Документи. Живопис след фотографията в България през 70-те – 80-те години на XX век“ Светлана Куюмджиева и Даниела Радева, както и от работния екип на СГХГ. Налице е сериозен изследователски интерес, положен е значителен труд, за да бъдат събрани не само картините, но и разнообразни свидетелства и документи, отразени в текстовете в залите, както и в каталога.

Темата за взаимодействията между живопис и фотография пронизва по един или друг начин цялата история на модерното и на съвременното изкуство. В англоезичната книжнина, доколкото ми е известно, изразът Painting after Photography визира най-вече паралелните взаимодействия между двете медии, още повече че има и редица примери на „обратно“ влияние (от живопис към фотография, например в тоталитарните режими). Ето защо, струва ми се, бихме могли да говорим по-скоро за „живопис по фотографията“, а не „след фотографията“.
В случая обаче това едва ли е от съществено значение. Основният въпрос, който изложбата поставя, е защо позоваването на фотографията се оказва актуално точно през посочените десетилетия.
През 70– 80-те години в живописта ни се оформи тенденция, насочена към преодоляване не само и далеч не толкова на догматичния соцреализъм с неговия постановъчен, нормативно режисиран мизансцен (до голяма степен това вече е сторено в предходното десетилетие), но и на т.нар. строг стил от 1960-те, с патоса му към изграждане на монументализирани образни решения със сюжетно неафиширана героика и „скрита“ дидактика.
На мястото на декоративната стилистика (придобила нерядко признаци на стереотипизиране), на съзнателно сдържаната деформация и на умерено експресивната фактура от предишните години се появяват черти на „механистично“ и на детайлизирано извайване на формата, на документална автентичност, на зрима достоверност.

Фотодокументът, ситуиран изцяло в границите на допустимото и легитимното (абстракцията в този период е немислима) остава в пределите на възприетия иконичен изобразителен принцип, като в същото време

демонстрира по-отстранен, амбивалентен, идеологически и емоционално не дотам ангажиращ поглед.

Тук от значение е и своеобразният езоповски език, който навлиза в епохата на късния социализъм.
След Ернст Гомбрих и Роланд Барт вече знаем, че няма „невинно“ изображение. Дори фотографиите от типа „спрян миг“ или „случаен поглед“ съдържат белези на конотиране. Въпрос на конкретна преценка и на конкретен анализ е да се диференцират отделните варианти на съотношението живопис – фотография. Така например бихме могли да посочим произведения, които съдържат предметно-фигуративни изобразителни знаци с различна степен на „отстъп“ от натурата или пък на приближение до нея, свидетелстващи за различни изходни точки и импулси (свързани не непременно с фотообраза).
Относително най-непосредствено и най-последователно типологичните сходства с фотографията са налице в някои картини на Иван Димов, Димитър Трайчев, Стефан Янев и Ванко Урумов („Документи – 1915“). Теофан Сокеров от своя страна прилага монтажния принцип на композиране с интегриране на „фотофрагменти“. При Милко Божков пък („Реквием за Андрей Тарковски“) степента на сводимост към фотографията е минимализирана – наред с възможните визуални паралели от съществено значение е пластиката, фактурата, цялостната материална конструкция на картината.
В този смисъл относително най-последователни са композициите на Сашо Стоицов, макар че и при него липсата на типичното кадриране, на отсичането „на живо“ на изображението, свойствени на хиперреализма, се компенсират от една по-висока степен на композиционност и на пластическа завършеност на изображението. Поначало за нашите автори въпреки всичко не са характерни хладната отчужденост и подчертаната емоционална дистанцираност, чиито прояви долавяме в някои станали вече „класически“ прояви на това течение на Запад.
Изложбата освен с изисканата и изчистената си визия, достойна за продължително и вглъбено разглеждане, представлява важен влог в изследването на изкуството на социализма.

Чавдар Попов

*Текстът е публикуван в сп. „Култура“

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 02/ 2023, с. 48
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: