Светлана Мирчева / от изложбата
10 юни – 11 юли 2021
Национална галерия – САМСИ
Креслото от Франк Гери, хартиена лампа от Инго Маурер, столовете на Чарлз и Рей Иймс, Un Cabinet D’Amateur и един французин в София, чийто силует напомня силно на онзи иконичен портрет на Ерих Мария Ремарк с широкополата шапка, сега останала на закачалката. Бонвиван, артист и меценат, Оливие Боасиер през 2012 взе шармантното решение да превърне дома си в София в пространство за изкуство и събития и да покаже там художниците, които истински цени.
И познатият „български концептуализъм“ има също това апартаментно начало, зародил се именно в частните пространства на отдадени художници и галеристи. Но в един много по-зрял период на съвременната българска сцена Оливие създаде не галерия, а атмосфера и общество, което действаше по-скоро като портал към огромната световна култура, в която той е имал щастието да се движи и развива през изпъстрената си със съдбовни срещи и места биография и това го направи извънредно специален, дори единствен.
Но не за него става дума тук, а за Светлана Мирчева, която реши да се разкрие в изложба, посветена на живота в това артистично пространство. Изложбата се състои от серия редуващи се големи и малки рисунки, пресъздаващи по памет събитията, интериора и произведенията в Un Cabinet D’Amateur. Апартаментът е пространство за изкуство до смъртта на Оливие Боасиер през 2017 и в този период там гостуват с изложби Луис Балц, Софи Кал, Жан-Шарл Бле, Калин Серапионов, Стефан Николаев, Мари Маяр, Стела Василева, Светлана Мирчева, Иван Мудов, Кирил Прашков, Алехандро Гери, Таня Глебова, Искра Благоева, Димитър Солаков, Мисирков/Богданов, Искра Благоева/Михаил Новаков, Стефания Батоева и др., както и се реализират множество срещи, представяния на изданията, инициирани от Оливие. Светлана Мирчева е част от кръга артисти, приятели на Un Cabinet D’Amateur, и участва в организацията на неговата дейност. Както се разбира от информацията за изложбата ù, показаното сега в САМСИ е само малка част от множеството лични и споделени спомени, които пресъздава в рисунка. Започва да работи по тази серия през 2019 и я показва сега със заявката да продължи да я надгражда, събирайки и документирайки спомените, които се отприщват с нейното представяне пред публиката.
Цялото пространство на изложбата в САМСИ се озвучава от едно видео на Стоян Йоргов, в което е документиран и самият процес: авторката в действие върху големия лист хартия, вперена в контура, удебелява го, роши го и го следва с такава тотална увереност, сякаш е предварително заложен там. Чува се само рисуването.
За един изявено медиен художник като Светлана Мирчева (макар да не подкрепям поставянето на рамки на съвременния творец)
рисунката е нещо пределно лично, дори интимно, запазено за себе си, невидяно.
В този случай тя се появява изненадващо „на светло“ като красива апроприация на цели произведения или фрагменти, като отделни детайли от интериора на пространството и спомени. Силна и експресивна поп естетика, която е сама по себе си като „вундеркамера“ на преживяното и видяното, изследване на сянката и образа, останали в художническото съзнание. Цялата изложба от изложби („Възможни изложби“) е по-скоро едно произведение, неразделна инсталация. Ако трябваше да се разглежда поотделно, може би най-вълнуващи са онези рисунки, в които авторката е пресъздала самата себе си по спомен, както и конкретни произведения на другите артисти, формата, композицията, цвета от техните произведения в нейното. И макар влезли в спомена ù, те вече да не принадлежат на авторите си, са показани така, сякаш е успяла да нарисува точно аурата им.
Историята, архивът, частен или обществен, паметта често са тема на съвременните артисти. Интересно е, че рисунката е предпочитан жанр за много от авторите, които се занимават със спомени, може би заради тази директна рефлективност, която тя позволява, и неопосредстваното предаване на образа, мъглив, декомпозиран или затворен само в един контур. По някакъв начин изложбата на Светлана Мирчева напомня със своята откровеност на Софи Кал, с която се запознахме в София именно благодарение на Оливие Боасиер. Това, от една страна, е може би точно тази степен на лично разкриване и преживяване на конкретен автобиографичен епизод за Мирчева, чрез разтварянето му в многобройни различни картини и в чуждите перспективи към него. А от друга – стоп кадър, тотален портрет на мястото в определен отрязък от време, създаден от различните индивидуалности, които са се срещнали там.
„Възможни изложби“ е проект с продължение, който освен вълнуващия обрат в изкуството на Светлана Мирчева бележи и едно от най-ярките събития на художествената сцена през тази година.
